Така формулираният въпрос ни кара да се върнем хиляди години назад. Провокира ни да мислим за времето на Христос, когато неговият съдник си измива ръцете и вината за смъртта на Спасителя е хвърлена върху волята на народа. Самата Магда Сабо ни предизвиква да мислим в посока на религиозния сюжет, давайки името „Пилат“ на един от романите си. Тази книга обаче се оказва нещо много по-различно от очакваното.
Магда Сабо е една от най-известните унгарски писателки на миналия век. Започва да се занимава с поезия, а впоследствие се захваща с писане на проза. Носител е на едни от най-престижните литературни награди – „Кошут“ /1978/, „Агнеш Немеш-Над“ /2000/ и др. На български език са преведени книгите „Карнавал“, „Сърната“, „Фреска“ и др., а „Вратата“ е определена като бестселър от Ню Йорк Таймс. Романът „Пилат“излиза през 1963 г., а българските читатели имаха възможност да се запознаят с него миналата година , благодарение на превода на Нели Димова.
Макар и да са минали повече от петдесет години от неговата поява, романът е все така актуален, защото извежда на преден план една от най-сложните и неостаряващи теми, а именно човешките отношения. Въпреки заглавието той ни отвежда далеч от Римската империя и ни доближава до Унгария от миналия век, където ни среща с две жени, които са много различни, макар и да са майка и дъщеря. Едната носи вътре в себе си хронотопа на малкия гард. Тя се е превърнала в едно с вехториите и сякаш живее по-скоро в спомените, отколкото в настоящето: „Иза винаги им се присмиваше, че всяко помещение в къщата им е склад за мебели и защо пазят ситото за тютюн, след като никой не пуши лула. Права е, за пореден път е права, само че вещите се бяха сраснали със старците и означаваха за тях много повече, отколкото за младите“. Добронамерената Етелка се чувства жива, когато пише писма, когато познава всичките си съседи, когато е някому нужна.
От другата страна е нейната дъщеря Иза, която живее с ритъма на столицата. Описвана многократно като войник, тя е целенасочена, студена и прагматична: „Иза никога не беше изисквала помощ, не се оплакваше, когато някое нейно начинание не успееше, и заявяваше решенията си, без да е молила за съвет. Навремето без всякакво предисловие съобщи, че след зрелостния изпит желае да се запише в медицинския университет, че е получила работа, че се жени, а по-късно, че се развежда с Антал и че си е намерила нова работа в Будапеща…“ Иза е всичко онова, което майка ѝ не е.
Но и двете са еднакво самотни, защото Етелка загубва съпруга си, а бракът на Иза се проваля. Подвластна на деловия си и практичен характер, дъщерята прибира майката при себе си, като постоянно се стреми нищо да не ѝ липсва. И заживявайки под един покрив, те започват необратимо да се разминават, защото в тях текат различни времена. Преносно и буквално се изгубват някъде между спомените и предметите, оплитат се между коридорите на дома и трамвайните линии на столицата: „Забеляза, че в Пеща по друг начин се зазорява, отколкото у дома, и че някак няма голяма разлика между утрин и нощ; небето просто ей така, внезапно, отново просветляваше и откъм улицата силно загърмяваше уличният трафик, който утихваше донякъде само за няколко часа. Трябваше ѝ време, докато се досети защо зората тук е толкова нереална. Петелът на Гица кукуригаше винаги в два и половина, когато още никъде нямаше и лъч светлина; Винце дори разправяше, че часовникът му избързвал. Отново си поплака, този път за петела на Гица и за това, че Винце го няма“.
Романът на Магда Сабо е един някак обикновен, но и емоционален текст, в който навярно много от нас могат да се разпознаят. Това е една книга за сложните човешки отношения, за различните измерения на любовта и самотата, за спомените и настоящето. И тук се появява въпросът кой тогава всъщност е Пилат? Дали не е дъщерята, която си измива ръцете, прибирайки Етелка при себе си с благородното намерение да ѝ осигури материален комфорт, който да я спаси от малкия град и самотата. Дали това не е бившият съпруг на Иза, който храни симпатии към старицата и по свой начин се опитва да я спаси от големия град и самотата? Магда Сабо не дава категоричен отговор, защото всеки би могъл да бъде Пилат, а разбирането за справедливост, както и самотата са твърде индивидуални.
Цитатите са по следното издание: Магда Сабо, „Пилат“, превод от унгарски Нели Димова, ИК „Колибри“, 2020.
