Жан-Луи Матиние е сред плеядата френски акордеонисти, които правят актуалния европейски джаз такъв, какъвто е. Като че ли традиционните френски „мюзет”, възприемани като символ на Париж до времето на Брел (песента му „Везул”), никога не са били. Досегашните ни герои в поредицата съчетават майсторството си в импровизациите с нов прочит на всякакви съществуващи жанрове и най-вече в създаването на собствен стил, който не може да бъде сбъркан, но винаги може да изненада. Такъв е и Матиние. Когато за пръв път го гледахме в Зала 2 на НДК в триото на Ануар Браем от високите редове, бе трудно да се различи кога свършваше лютнята и преливаше в акордеон, който от своя страна зазвучаваше като пиано. После го преоткривахме в „Тарковски квартет” със сподвижника му от триото на Ануар, Франсоа Кутюрие и там бе много повече от кинематографичен.
Матиние е близо до Бах в дуото си с италиански арфист Марко Амброзини („Инвенцио”), като дидактичните цели на Бах четвъртата част на едноименната му творба са надхвърлени с лекота (Бах пише „Инвенции номер 4” с цел изпълнителят да предвкуси чрез инвенциите сладостта на композирането). С Амброзини те не само композират и рекомпозират – „в работата има случайности, тя е оставена да следва събитията”, както признава Матиние. А шансът е със смелите – от „Fuera“ с контрабасиста Рено Гарсия-Фонс преди две десетилетия, до „Rivages“ с китариста Кевин Седики в началото на 2020. Да не забравяме и тази с музата на Майлз, Жюлиет Греко в края на миналия век, както и с Луи Склавис, също част от артистичния небосклон на „най-добрите звуци след тишината” (ЕСМ).
Матиние може да се вдъхнови от всичко като стилово разнообразие, a и е сред призваните да ни го споделят по начина, който трудно би ни омръзнал. По което силно си прилича с другите протагонисти от поредицата ни. Заедно с работата на Галиано с Ескаик по Бах, инвенциите на Матиние и Амброзини със сигурност могат да бъдат част от евентуално продължение на мини-поредицата ни „Когато джазът заобича класиката“. Век по-късно, тази любов е все така жива и красива, а ако акордеоните понякога имат звученето на орган, то е, защото всеки от нас може да носи катедралата в себе си.
