Кийт Джарет обяви, че едва ли след двата инсулта ще седне зад концертния роял. За ирония, седмица след признанието му пред Ню Йорк Таймс, издателите му от ЕСМ извадиха на пазара един от концертите му от последното му европейско турне, този в Будапеща. По същото време той свири и в Мюнхен, който концерт също получи дискографско признание. Обикновено концертите в едно турне си приличат. Вярно, в джаза – по-малко. Но при Кийт Джарет почти никак, с изключение структурата в последните две десетилетия.
Годината е двехилядната. Мястото – Курсаал, на устието на река Урумеа в Сан Себастиян. Това е един от първите концерти на Кийт Джарет след прекъсването на кариерата му поради синдрома на хроничната умора. Той беше с триото си и с жената, на която по онова време бе посветил сюблимното „A Melody At Night, With You“. Вече нямаше и помен от безбрежните едночасови импровизации, последвали ненадминатия му Кьолнски концерт. Всичките възможни музикални стилове присъстват по различен начин в пиано пиесите му, но вече без неочаквани преходи, а като отделни бисери, нанизани в приказно музикално огърлие. Само бисовете са запазени за стандарти.
Въпреки горчивата му самоирония след частичната му парализа на лявата половина на тялото (определя се като „еднорък Бах” и твърди, че максималното възстановяване на лявата му ръка ще му позволи да държи чаша), Джарет все пак определя като „златен стандарт” именно концерта в Будапеща, в Националната концертна зала с името на любимия му Бела Барток (по майчина линия, гениалният пианист е с унгарски корени). „Аз съм Колтрейн сред пианистите. Не знам какво ще свиря преди началото на всеки концерт. Ако случайно имам някаква музикална идея, ѝ казвам не.”
Що се отнася до концерта в Будапеща, единението му с Барток, но и с публиката го кара да усеща „дълбока екзистенциална тъга” (особено в началните части). Без да липсват и реминисценции от енергията на Кьолнския концерт (част четвърта например). И от този на „Джазалдия” – единственият, който имах късмета да гледам на живо. Не помня с коя ръка държеше чашата си в бара на „Мария-Кристина”, но няма да го забравя как държеше ръката на жената до себе си като си тръгваха. Моментът, в който реших, че няма да го спирам за автограф, а само дискретно ще му се поклоня. Както и сега.
