12 български автори създадоха общ роман, който ще потопи читателите в борбата за възобновяване на Второто българско царство. Колективният роман „Нестинарски танц“ е проект на младата писателка Таня Мир. Тя е автор на книгите „Откритие“ и „Легенди от Белинташ“, по които вече са създадени два пълнометражни филма, а дебютната ѝ повест „Откритие“ е отличена с националната литературна награда „Еквилибриум“. В интервю за Бинар Таня Мир разказва за предизвикателството да организираш роман с толкова много различни автори, какви са били уроците по пътя и каква е визията ѝ за българската литература в момента.
Как успя да събереш на едно място толкова много автори в една книга с една идея? Не им ли тежеше егото?
Първоначално „Нестинарски танц“ започна като радио роман по БНР – Програма „Христо Ботев“. Тогава водещият на предаването – Емил Янев, ме покани да организираме радио роман на фентъзи тематика. Форматът на риалити романа е такъв, че в него взимат участие голям брой автори и всеки от тях разказва по една глава без предварителна уговорка как ще се развие сюжетната линия. Именно това помогна да се съберем толкова много творци – ,,Нестинарски танц“ е разказан от цели 12 автора.
Трудно ли се работи с творци, които ги вълнуват различни тематики?
Трябва да ви призная, че организирането на радио роман беше по-лесната част. Когато той завърши, осъзнахме, че към него има силен читателски интерес и решихме да го издадем и на хартия. Тогава започна трудната част – особеностите на художествения роман изискваха главите на романа да се пренапишат без да се промени сюжетната линия. След това последва дълга редакторска работа, защото всеки от нас имаше различен стил. В хода на работа възникнаха доста спорове, защото искахме „Нестинарски танц“ да се получи максимално добре, но всеки автор имаше различна гледна точка. Въпреки това никога не се е стигало до сериозни пререкания, защото всички бяхме обединени в желанието си да зарадваме читателите с нещо нетрадиционно за българската литература – колективен роман, в който 12 български автори оформят цялостна история.
Приемат ли критика българските автори?
Зависи от конкретния автор. По мои наблюдения в българската литература по отношение на критиката има три типа писатели – такива, които не приемат критика и обикновено не успяват да се развият, тъпчейки на едно място. Автори с потенциал, които обаче отделят твърде много внимание как ще бъдат приети от критиката и в резултат текстовете им са доста плахи и неубедителни. Има и един трети тип – според мен това са наистина добрите млади писатели, които умеят да преценят и да отсеят в коя критика да се вслушат, защото е градивна и коя просто да отминат. Често, когато се срещам с млади творци, именно това подсказва дали даден автор има потенциал. Разбира се, успехът в литературата зависи от много фактори, но няма как да станеш успешен писател, ако си плах и неуверен в текстовете си.
Ти какво успя да научиш от съвместната си работа с тях?
Вероятно това е въпрос, който би трябвало да бъде зададен към разказвачите в „Нестинарски танц“. Силно се надявам да съм ги научила, че дребните пререкания не бива да бъдат пречка, когато имаме по-голяма обща цел и най-вече, че ако се обединим заедно може да постигнем много повече, отколкото поотделно.
Ти успя ли на нещо ново да ги научиш?
Осъзнах по колко много различни начини може да бъде разказана една история. Когато вече имаш изграден стил е много важно да можеш да го надградиш с нови похвати, които да обогатят арсенала ти като разказвач.
Изпълни ли основната концепция на „Нестинарски танц“ или в хода на работа определени неща бяха променени?
Да, сюжетът и идеята на „Нестинарски танц“ изцяло се вписаха в концепцията на радио романа. Главите бяха пренаписани с оглед изискванията на романа като литературен жанр, но в сюжетната линия не променихме почти нищо, за да запазим динамиката и обратите, които очакват читателите.
Кои са авторите, от които си учила как се прави качествена литература?
Писателите, които най-силно са ми повлияли в развитието ми са Ърнест Хемингуей със своя стегнат стил, изпълнен с динамика, който води читателя право в целта, както обичам да казвам. Другият писател е Ремарк – сравнително по-описателен и в същото време с много строен и елегантен стил. Да, знам, че творбите им са доста далеч от жанра, в който аз пиша – фентъзи жанра, но всъщност най-трудното във фентъзито е убедително да пресъздадеш един нереален свят, в който да потопиш читателя. В това отношение четенето на реалистични романи изключително много помага.
Каква е визията ти за българската литература в близкото бъдеще?
Смятам, че бъдещето на българската литература зависи най-вече от промяната и развитието, което биха извървели родните писатели. В това отношение очаквам два варианта. Първият е повече български автори да излязат от коловоза на онова, което вълнува лично тях и много често единствено тях. Надявам се най-после да се откажат от амбициите за псевдо-елитарност, за да разкажат истории, в които обикновените хора ще се припознаят и ще съпреживеят. Смятам, че това е ключът най-после български автори да пробият извън България и да добият популярност навън, каквато имат много автори на Блаканите в момента. Другият вариант е да не се промени нищо и литературата ни да остане такава, каквато е сега. Силно се надявам първият сценарий рано или късно да се сбъдне.
