Отлетя на 93. Е, и Сен-Жермен-де-Пре отдавна не е същият. Когато след края на Втората световна война в избите на същия булевард започват да се събират интелектуалци с прогресивни разбирания, младата Жюлиет (Жюжюб) мечтае за артистична кариера. Срещата ѝ с Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бувоар е от решаващите за бъдещето ѝ. Възстановяват се кабарета, където тя може да пее текстовете, предложени ѝ от Сартр. Композиторът, с когото се запознава е авторът на „Мъртви листа“, Жозеф Козма.
Джазът навлиза с цялата свобода на изразни средства. Сред първите големи, с които се среща Жюлиет, изпъква Дюк Елингтън, на когото я представя кръщелникът му Борис Виан. Не след дълго е срещата с една от големите любови на живота ѝ, Майлз Дейвис. Благодарение на нея, Майлз се чувства оценен в Париж, но това не му пречи да я унижава в Ню Йорк, където се срещат след няколко месеца. Междувременно е забелязана от Албер Камю. Във въздуха се носи новата тенденция, екзистенциализма, както го определя в статия от 3 май 1947 в-к „Самди соар“. „Думата е изтървана и като диво животно обикаля в търсене на истинската си идентичност.“ Години по-късно бразилският певец Каетано Велозу пита какъв точно е екзистенциалистът и му отговарят, че това е парижки интелектуалец, който прави абсолютно всичко, което си поиска.
Сред другите представители на течението откриваме Франсоаз Саган, актьора Филип Льомер (първият ѝ съпруг и баща на единствената ѝ дъщеря), Мишел Пиколи (вторият ѝ съпруг), композиторът и пианист, известен от работата си с Брел, Жерар Жуане, който също става част от поредицата съпрузи на Греко. Първите песни, влезли в пантеона на славата на Греко са с автори Реймон Кьоно („Упражнения по стил“) – „Ако си представиш“, самият Сартр с текст, невлязъл в пиесата му „При закрити врати“ („Улицата на Белите палта“). Превер също става част от началния ѝ репертоар („Мъртви листа“), а сред подбраната ѝ публика изпъкват освен двойката Сартр и Бовоар Жан Кокто, Албер Камю и младият тогава Марлон Брандо. След време ще печели голямата награда на дружеството на композиторите и издателите с песента на Азнавур „Мразя неделите“.
Театърът, киното и мюзикълите заемат не по-малкa важна част от житието ѝ в 50-те, при това в компанията на звезди като режисьора Жан Реноар и актрисата Ава Гарднер. Временно има комерсиални забежки в компанията на Орсън Уелс и Джон Хюстън. В музиката нещата са „по-чисти“ – Генсбур, Фере, Брел, Арагон, Елюар – залогът за качеството на песните на Греко е сигурен. Идва страстната 1968 и една от песните-символ на годината е нейната „Съблечете ме“. Тази изящна дама, която играе само с ръцете си на фона на червената завеса, се смята за грозна и изправя носа си. Няма да я забравя на софийското летище, в кожено палто, след гостуването си във „Всяка неделя“ сама, недостъпна, как избираше поредния си парфюм. Знаех, че е невъзможно да имам късмета да седя до нея в първокласния салон до Париж, но бях горд, че отвърна на смутения ми поздрав – бях единственият, който я разпозна, а и два пъти по-млад от нея. Със сигурност не ми бе удобно да я питам дали все още има нещо между нея и Майлз, който изживяваше последните си години.
Жюлиет, една от най-красивите сред най-талантливите ще си остане недостижима, дори само със заглавия като „Обичайте се един друг или просто изчезвайте“. Сред последните ѝ „сайдмени“ откриваме палитра от джазмени (Жан-Луи Матиние и Мелъди Гардо, Каетано Велозу и Жоао Боско), цветът на съвременния френски шансон чак до рецитираната поезия, известна и като рап (от Жюлиен Клер, през Миосек и Бенжамен Биоле), до Абд Ал Малик. За 89-а си годишнина пее пред „Победата от Самотраки“ в Лувъра, впоследствие в парижкия „Театр дьо ла вил“. За нея писателят Франсоа Мориак, дълго време и министър на културата, дава следното определение – „тя е като риба, която няма нужда от сос за гарнитура, каперсите си ги носи сама. Никога не може да бъде сбъркана с друга и никой не може да я имитира“. Мерси, Жюжюб!
