Дали от по-наситената чувствителност на артист и съпътстващата я палитра от екзистенциални въпроси, или от трагедиите, с които е белязан животът на Олдъс Хъксли, той винаги е воден от нуждата да разбере дебрите на човешкото съзнание. И това постепенно започва да личи в произведенията му. Отваряйки жадно своите порти на възприятието, и влизайки стъпка по стъпка в тях, чрез своето творчество той ги отваря и за целия свят. И след него те никога не се затварят.
Човешкото съзнание е красиво, мистериозно и могъщо. Дверите към този абсолютно вълшебен свят, който е във всеки от нас, обаче, понякога са затворени и ние нямаме достъп до тази наша „малка“ вселена. И именно в това е вярвал Хъксли. Еволюцията, освен чудеса за хората, е сторила и някои „поражения“ за съзнанието, които са били в полза на оцеляването. Мозъкът ни малко по малко е изтрил „неподходящите“ възприятия на съзнанието – тези, които не са били конкретно свързани с всекидневната борба за живот. И така са останали само прагматичните и практични възприятия. Другите били заключени зад големи, и в повечето случаи, трудни за отваряне порти. А ключът? За Хъксли това били не друго, а халюциногените.
Но защо това вечно търсене на дълбините на човешкото съзнание е довело Олдъс Хъксли до тази своя крайна и последна философия?
Трагичните три
Олдъс Леонард Хъксли се ражда през 1894 г. в Годалминг, Съри, Великобритания и израства с братята си Джулиян, Трев и сестра си Маргарет. Започва да пише поезия и кратки истории в началото на 20-те си години, но репутацията си като автор установява с първия си роман от 1921 г. „Имението Кроум“. Преди тази остроумна и осмиваща висшето общество на Англия сатира да задвижи кариерата на Хъксли, в живота му се случват три ранни трагедии, които оставят своя белег върху бъдещето му поведение и творчество.
Когато е само на четиринадесет години, през 1908г. (годината, в която влиза в престижния колеж „Итън“), майка му умира от рак. Това събитие белязва младия Хъксли, освен с дълбоката травма по загубата на любим човек, но и с първото чувство за преходността на живота, с което се сблъсква.
Времето в „Итън“ е добре прекарано. Хъксли чете постоянно и затова, когато през 1911 г. очите му са постоянно подути, зачервени и раздразнени, никой не забелязва. До момента, в който Хъксли става почти изцяло сляп. Малко по-късно установяват, че очите му са засегнати от кератит – инфекция, оставила го незрящ почти две години.
Обучението му е прекъснато и той с изключителен стоицизъм се адаптира към неприятната нова ситуация. Научава се да пише и чете чрез Брайловата азбука. С времето възстановява част от зрението си, но само на едното око. И то не напълно. Това обаче му е достатъчно, за да влезе да учи литература в Оксфордския университет и да завърши с почести, но не и за да преследва кариерата на доктор, към която се е бил устремил преди това. Любовта към науката тече във вените на цялото му семейство и през целия си живот той също е силно привлечен към нея. Със сериозно засегнатото си зрение обаче тази професия вече изглеждала невъзможна и Олдъс се съсредоточил в писането. Този развой на събитията по-големият му брат Джулиян определя като съдба:
„Вярвам, че слепотата му беше благословия под прикритие.“
Въпреки всичко любовта му към науката остава с него и в творчеството му, но силно повлияна от неизбежните преходи към по-артистични и духовни насоки в живота му.
1914-а е и Хъксли вече навлиза в литературните кръгове на Оксфорд, чете и пише постоянно, опитвайки се да се измъкне от терора на постоянно съпътстващата го възможна слепота. И докато той бавно, но с желание излиза от плуващите пясъци на тъмнината, друг негов любим човек започва да затъва.
Най-близкият му човек тогава, брат му Трев, който е изключително мил и чувствителен, изпада в депресия. Под тежестта на семейните очаквания и неспособността му да ги изпълни, както и заради проблематичната си романтична връзка с млада прислужница, той получава нервен срив и е приет в лечебно заведение. Една събота, в която изглеждал изключително радостен и с очевидно подобрение, той така и не се завърнал от разходката си. Няколко дни след това тялото му е намерено, обесено на едно дърво.
Мъката от загубата на майка му, а сега и на брат му е толкова дълбока, че години наред той се опитва да я преработи, изливайки чувствата си в творбите си. Много случки и персонажи загатват за тези три трагедии в неговия живот. Герои, базирани върху образите на майка му Джулия и брат му Трев, както и метафори, свързани със светлината, мрака и слепотата се откриват навсякъде.
Влиянието на неговите загуби може да се види и в най-известния му роман – антиутопията „Прекрасният нов свят“, където се стига до крайност в усърдието да се заличи болката от смъртта и всички негативни чувства и всичко е в усилието да бъде постигнато вечно щастие. Разбира се, цената е висока. Заедно с негативните чувства си отива и чистата, искрена радост. Крайният резултат е пълна дехуманизация.
Тези три събития, разбира се, са само част от стимулите на Олдъс Хъксли да погледне по-дълбоко в човешкото съзнание. Времето, прекарано в тъмнина е изострило други негови сетива, а времето, прекарано в печал – чувството му за преходност. И той цял живот изпитва нуждата да се вмъкне отвъд заключените от прагматичното човешко съзнание порти на възприятието. И намира своя ключ в лицето на халюциногените, описвайки своето мескалиново „пътешествие“ в книгата си „Дверите на възприятието“.
До края на живота си Хъксли пропагандира халюциногените като единствения начин за отваряне и освобождаване на съзнанието. Една от основните му идеи, поставена и в последния му роман „Островът“, е, че взимането на халюциноген (в книгата – лекарството „мокша“) преди човек да умре ще улесни преминаването отвъд. Съвет, който той самият взима може би и за да покаже, че наистина вярва в това, за което пише.
На 22 ноември, 1963 г., втората съпруга на Олдъс Хъксли чува по телевизията, че Дж. Ф. Кенеди е прострелян, точно когато взима от шкафа шишенце с ЛСД. Малко преди това Хъксли, покосен вече няколко години от рак и неспособен да говори, написва на дъската си: „Опитай 100 ЛСД интрамускулно“. Той знае, че скоро ще умре и иска да премине от другата страна през дверите на възприятието, взимайки за последно своята мокша.
