Когато Фернандо Магелан тръгва на плаване, за да търси западен морски път към Островите на подправките, той разчита на стара германска карта, открита от него в библиотеката на испанския крал и бъдещ император на Свещената римска империя Карл I. Един от по-късните му биографи, писателят Стефан Цвайг, отбелязва, че не е ясно каква е била картата. Освен неточна, разбира се. В нея е посочен проток със съответната му географска ширина, за който Магелан се е надявал да стане Магелановият. Само че, стигайки на въпросната географска ширина, която по онова време е била чисто и просто несъществуващ свят, флотата от пет кораба прекарва два месеца в плаване навътре в огромния естуар на река Ла Плата, който, съвсем естествено, е заприличал на моряците на проток. За зла беда тези два месеца, отново отбелязва Цвайг, забавят флотата твърде много, така че когато корабите наистина стигат до местоназначението си, вече е люта патагонска зима. Ето че връзката между карта и територия се разпада още преди да е започнала, сиреч преди онази част от света, дотогава мираж, несъществуваща, неподозирана, да бъде картографирана според вкусовете и предпочитанията на тогавашните европейски морски сили.
Този разпад или разрив между карта и територия е изучаван и след това, ако и не той да е фокус на почти романизираната биография на великия мореплавател, загубил и живота си заради миража на Островите на подправките. С него са се сблъсквали всички големи географи, примирявайки земната шир и нейните „сухи“ и „мокри“ обекти към своите нагласи, предпочитания, въображение и… предразсъдъци. Защото, закъде сме без предразсъдъци? Още Клавдий Птолемей, чийто атлас от II век е най-старият запазен атлас изобщо в човешката история, се е сблъскал с редица противоречия в отношението между територията и нейната карта, ставайки жертва едновременно на своите и предразсъдъците на епохата си (или най-малкото на широтата на познанията като цяло в тази епоха). Това обаче далеч не спира следващите поколения през вековете до времето на Великите географски открития (или по-харесваната на Запад формулировка – Age of Discoveries) да ползват усърдно както картите му, така и геоцентричния му модел на света.
Не е по-различно положението с картите вече във времето на Географските открития. През 1507 г. германският картограф Мартин Валдзеемюлер завършва една кълбовидна и една 12-панелна стенна карта на света. И двете са част от книгата Cosmographiae Introductio, в която той все още ползва птолемеевия модел. Валдзеемюлер всъщност става известен като първия картограф, ползвал името Америка върху географска карта. Знае се също, че Валдзеемюлер е ползвал данни от друг негов предшественик – Хайнрих Хамер (или Henricus Martellus), чиято карта е ползвал Христофор Колумб при плаването си през Атлантика.
Картата на Мартелус или Хамер е повече от любопитна – изобразяването на Европа и Средиземноморието е малко или много точно (или поне изобразените земи са все пак разпознаваеми за съвременния поглед). Южна Африка обаче е странно оформена, краят ѝ, където се намира Нос Добра Надежда (наречен първоначално Cabo Tormentoso), е оформен като връх на ботуш, сочещ на изток. Дори по-плачевно е положението с Азия, чийто далечен край изобщо не лежи на вода. Много интересно, нещо като щастливо предположение, е изобразяването на голям остров на мястото, където Австралия е открита век по-късно. Мартелус освен това попълва Южния тих океан с редица въобразени острови, като че само от желание да запълни празните пространства на картата – нещо, което изглежда всеки картограф от онова време е правил. Когато обаче картографията се сблъска с територията, се случва това, което се е случило на Колумб, доверил се на картата на Мартелус – попадайки на Карибието, той всъщност е очаквал ни повече, ни по-малко… Япония.
И така, изглежда, че първите карти са обвеяни с легенди, несигурност и много въображение – все неща, които изглежда днес са преодолени. Един от известните цитати на писателя Д. Х. Лорънс обаче казва така: „Картата ни изглежда по-истинска от територията.“ Знакът следователно е по-истински от това, което означава. И всичко това нямаше да има никакво значение, ако всъщност кодът на картите, тази универсалност на разпънатото като щавена кожа земно кълбо, днес не бяха така значимо повсеместно знание, тоест в някакъв смисъл безспорната, но все така въобразена истина. „И все пак тя е кръгла“ днес вероятно ще перифразираме с някой от постулатите на прочутата секта (или секти) на Flat earthers.
Глобалното и добре познато село, каквото е Земята днес, предизвиква мисълта и въображението по отношение на териториите и техните карти и в художествената литература. „Карта и територия“ – за нас най-добрият роман на умерено скандалния френски писател Мишел Уелбек – разглежда именно този зев, превърнал се в препъни-камък или пък в щастлива случайност (да не забравяме Австралия) за множество картографи. Този път картата се превръща в изкуство, тъй като главният герой на Уелбек работи с Мишелин и техните карти, увеличавайки мащаба им, превръщайки ги следователно в още по-абстрактно изображение на пространството. Защото въпреки кодовете си (мащаб, меридиани, паралели), географската карта си остава абстрактно изображение на пространството. Чиста фикция.
Математиката разрешава това противоречие по коренно различен начин. Тя прави това в лицето на математика Алфред Кожибски, предложил в своята математическа семантика връзки между математиката и човешкия език, но и връзка между математиката и физическата реалност. Един от постулатите на труда му гласи така: „Картата не е същинската територия.“ Как това противоречие е разрешено от музиката? Този въпрос са си задали и колегите от онлайн списанието CityLab, доскоро част от списанието Atlantic Monthly, в което при създаването му през 1857 г. пишат титани на американската литература като Ралф Уолд Емерсън, Хариет Бичър Стоу и Хенри Лонгфелоу.
Изтича година, откакто медията е предложила на своите читатели да попълнят плейлиста с парчета и композиции за карти, понеже песни за карти има във всички жанрове и картите пораждат всевъзможни емоции. Плейлистата е създадена с очакването, че дори и още да не се е случило, някой ден за вас ще е важна някоя карта, заради това, което ще ви каже за света ви. Плейлистата може да бъде намерена в Спотифай под името Maps… They don’t love you like I love you, взето от текста на първата хрумнала на целия редакторски екип песен. В тази плейлиста наистина има всичко от всичко, свързано с картите, дори и може би най-вече с картите на сърцето и с взаимните територии, които те описват. По въображение и по човешки, в един глобален свят, в който изглежда човешкото се оттегля като добре позната измислица, в която никой вече не вярва.
