Зимата на 1974, подготвителен „С“ на френската. Новата ни класна в опит да ни стане симпатична ни говори за френската музика, която трябва да слушаме, за да заобичаме езика, който ни мъчи с 50-те си нови думи на ден. Така стига и до Жо Дасен, когото, казва ни, да не бъркаме с Жорж Брасенс. Още не сме навлезли в тънкостите на езика, комуникациите са такива, че въобще не можем да предположим, че Жо като студент в Щатите е пял песните на Големия Жорж. Както и аз не мога и да мечтая, че след само пет години ще превеждам за Радиото песните на Дасен – тогава всяка лента преди ефир трябваше да бъде одобрена и съдържанието не трябваше да има нищо „притеснително“ (най-вече антисъветска пропаганда и секс). Жо, както го наричаха тук, и почти всички във Франция, не беше сред „рисковите“ и дори студент-първокурсник като мен не рискуваше това да му е първият и последният превод за институцията, която цял живот го бе привличала. Но да се върнем в края на 1974, когато имаше и двама френски преподаватели с по един час седмично в програмата ни и с които се говореше само на родния им език, без ограничение в темите. Попитах единия от тях как приемат нашите връстници във Франция певеца, който вече звучеше и тук. Няма никога да забравя насмешката му: „това е певец за портиерки, не си мислете, че някой на вашата възраст го слуша“. Толкова.
Следващата година Мосюто (както му викахме) си тръгна без да ни каже, че Дасен знае шест езика и е антрополог. Че майка му е отлична цигуларка от оркестъра на Пабло Касалс, от която идва любовта му към Бах. Че сценичният му бял костюм, възпят в едноименна песен е идея на Анри Салвадор и съпругата му, а Демис Русос е първа част на спектаклите му. Че пее и “Summertime”, и “Killing me softly”. По „Хоризонт“ вече звучеше „Индианското лято“, която презаписахме за „блусове“ по купони (тогава им викахме „терени“). Дори се опитах да ѝ адаптирам текст на български, с което да впечатля първото гадже, но май не се осмелих да ѝ го покажа. Други се прехласваха по „Ако теб те нямаше (кажи защо да бъда аз)“, поздравявахме се със „Salut, c’est encore moi!“ (видеата горе и долу са с виртуалния дует със сина му Жюлиен от 2010). Доста по-късно Петьо Пунчев донесе от тогавашния СССР „Люксембургската градина“, която вече сме представяли тук, не и без да сме подозирали личния елемент в нея – оказва се в еднаква степен за автора ѝ и за слушателя ѝ чак до неговите внуци. Не бяха за изпускане и адаптациите на френски на може би най-знаковите песни на толкова различни певци като Род Стюарт („Моята музика“, а.k.а. „Sailing”) и Боб Марли („Ако мислиш за мен“, a.k.a. “No Woman No Cry”). Последната бе първата и единствена негова малка плоча, която имам – купихме я в Будапеща в деня, когато разбрахме за смъртта му, 20 август 1980.
40 години по-късно кой ли си спомня за „шик-популярния певец“, както го определя един от най-популярните френски тв водещи, Мишел Дрюкер. За един от текстописците му – Пиер Деланое, той е като „инжекция за добро настроение“. За всички, работили с него (членове на „Бандата на Жо Жо“ по името на една от трудно приетите от самия него песни) – изключителен перфекционист, скромен чак до неувереност („като нямаш талант, трябва да работиш много повече“ по собствените му думи). Джо – когото предпочитам да наричам така не само заради американския му произход, а и защото сестрите и синовете му го наричат така – няма привидно нищо, с което да привлече джазмен – в песните и спектаклите му няма място и за минимална импровизация, личният му живот е нещо съвсем различно от позитивността на песните му. Като автор му е по-лесно да пише за другите (от Шейла до Мелина Меркури, втората съпруга на баща му – големият режисьор Жюл Дасен). Като изпълнител е склонен да връща записа от едно и също място до 35 пъти, въпреки че продуцентът му знае, че вторият запис е най-добрият. Колкото до текстовете, една дума може да ги забави от 3 дни до 3 месеца. Такъв е случаят с “Et si tu n’existais pas”, родена след почти тримесечни мъки като “Si l’amour n’existait pas”.
Не е случайно, че синът на един от първите холивудски режисьори, прогонени от лова на вещици, предпочита да остави предпочитанията си в живота и в политиката извън светлината на прожекторите. Първият му „американски“ хит е „Гуантанамера“, която пее на френски, а във Франция, където се установява в края на 50-те, медиите започват да му обръщат повече внимания през май 1968, когато се премества да живее в Латинския квартал. Легендата разказва, че един от полицаите, които преследват с размахани палки демонстриращите студенти, го познава за момент, споделя го с колегите си, след което отново се втурват в гонитбата на инакомислещите. А след първия му голям успех в „Олимпия“ баща му е толкова горд с него, че разправя как успял да си купи панталон в затворен магазин само като казал, че е баща на Джо Дасен (същата история е разказвана от него и за смокинг в Кан, и за обувки). Джо известно време е и негов асистент, и негов актьор, а едно от първите му вокални изпълнения е заедно с Джина Лолобриджида в музиката към филма на Жюл Дасен „Законът“ с тяхно участие. Отива си от този свят часове след като е спечелил съдебната битка, за да получи правото сам да гледа двамата си сина (на 20 и 2 месеца), месец след сърдечна криза на сцена (след 15 минути се връща на сцена, за да довърши шоуто, преди да постъпи в интензивното) и часове след 28-часов полет до столицата на Таити, където се чувства сред свои, които го приемат без да се интересуват от това, колко е известен.
Колкото до възможните плейлисти с Джо и неговата музика, всеки има своя. Опитите за виртуални албуми на Елен Сегара, със симфоничен оркестър, с червеноармейски хор и каквото си помислите, си остават опити. Може би някои от редките джаз-версии, като тези на белгийския пианист Шарл Лоос и „Душата на поетите“ биха били по-добра алтернатива и крачка в неочаквана посока, както и версиите на „Танго Нуево“, Чича Либре и минималиста с детски играчки Паскал Комелад. Сигурно някои ще се учудят, но най-добрата радио-сагa за Джо е дело на приятеля ни Васил Върбанов отпреди 20 години („нямаш си представа, как с всяка песен, с всяка история, с която навлизам в живота му, този трагичен образ ми става все по-симпатичен“ – ми казваше Васко, а аз, незнайно защо, не бях учуден). Още за Джо в поредицата „Joe Dassin – Roman de sa vie” (по-горе) и в документалния филм към канадския мюзикъл „Имало едно време… Джо Дасен“: