Още в началото на Бинар ви представихме българската джаз-арфистка от Лазурния бряг Росица Милевска. Ето ни шест години и два албума по-късно отново заедно – всъщност, за пръв път на живо – под проливен софийски дъжд, който като трети елемент се намесва между музиката и думите. Още повече, че сега Росица е и вокал в няколко от парчетата си. „Не, не съм певица, нито имам подобни претенции“ – бърза да уточни тя. Със сигурност не се има и за поет, но това не ѝ пречи за няколко часа, между репетиция и концерт, да обърне на български част от любимо парче на “Депеш Мод“. „Позволих си го, стори ми се подходящо и бях твърдо решена да сложа и тези гласове отзад“ – разказва за творческия си процес Росица. Впоследствие парчето става част от албума ѝ “Steps” – самата тя го нарича „албум на моите желания“.
Стъпките или стъпалата, които изкачва Росица към джаза минават, разбира се, през класиката. „В Музикалното училище в София бях много послушна – казваха ми „изсвири това“ и го правех.“ Но пътят до джаза е дълъг и минава през Франция, където за пръв път го изучава в Консерваторията. Там усеща истинските възможности на инструмента си, макар и началото да е положено в София с кратката ѝ работа с театралната формация „4 X С“, където за една вечер трябва да транскрибира джаз-стандарти и пиеси на Синатра. Но до истинските импровизации и освобождаването на мисълта, че арфата е статичен инструмент има още много. „Още на аерогарата в Ница преживях културен шок – преподавателката ми по арфа, очарователна седемдесетгодишна дама, бе хвърлила на задната седалка две арфи и като ми видя ужаса в очите каза, че се връща от едно свирене и бърза за друго и, че на арфите нищо им няма“.
Говорим си за арфистки и арфисти, оставящи имената си в импровизационните стилове и Росица признава, че се запознава с работата им чак във Франция. Но и дума не дава да се издума за сравнение с инструмента на гостувалия тук Едмар Кастаньеда и нейния. „Все едно да сравнявате „Лада“ и „Пежо“. Неговата е толкова мека, че прави възможни всичките тези ефекти веднага. Докато на моята, класическата арфа, човек може да си счупи пръстите“. Въпреки всичко, Росица има голямото предимство да може да вкарва традиционни български ритми и мелодии в творчеството си, като с това прави нелека задачата на сайдмените си – нейни колеги от Консерваторията в Ница, а и на тонрежисьора. От своя страна се съобразява и с техните предпочитания и дори пише самба, която обаче на единия от тях звучи като рагтайм. Затова и името на парчето в албума е „Самба Раг“. Повечето от композициите са и част от концертната им програма, за съжаление прекъсната от пандемията (албумът излиза малко преди появата на първите случаи във Франция). Включително и бонусът (“Human Nature”, познат от Майкъл Джексън и вкаран в джаза от Майлз Дейвис), включен по желание на публиката ѝ, която не го открива в записите ѝ.
Впечатлението при първо слушане е за забава, в която музикантите ни потапят с един пъстър репертоар, където „Криво хоро“ и „Лале ли си“ съжителстват с “Enjoy the Silence” и авторски парчета. Широко отворените очи към света на Росица кореспондират с усмивката ѝ, която сякаш казва: „чувствайте се добре, както аз се чувствам на сцена – ето ме, такава съм и искам да ви го кажа по най-естествения начин“. Иначе предпочита да го изкаже като „да ги накарам да мечтаят“. Макар и в последния момент басистът да отстъпва място на… баща си, също басист, единството на триото е осезаемо. Говорим си и за избора на вокални техники и възможностите пред нея да изненада себе си с още по-голяма свобода от щампите на поп-пеенето. И за сценичната ѝ постановка, която, без да е ентъртейнмънт, има доста елементи на спектакъл, в който главната роля и режисьорската работа са нейна отговорност. „Не, никога не съм доволна докрай от това, което правя“ – признава Росица. „А и видеата толкова много взимат – държа на живите концерти“ – завършва Росица. Която носи с непринуден чар, както и арфата си – нейната втора (а може би – първа?) натура.
