„Да убиеш присмехулник“ е една от класиките на американската литература на XX век. Тази книга има своята история, тя е подарена на хората от Харпър Ли, но всъщност е била косвен коледен подарък за нейната авторка години преди да бъде измислена. Подарено ѝ е символичното време, за да я напише и когато това става факт, романът се превръща в моментален бестселър. Какво тогава спира Ли да твори след него? И защо цели 55 години по-късно мистериозно излиза вторият ѝ роман, или изненадващото продължение на „Да убиеш присмехулник“?
Нел Харпър Ли е родена през 1926 г. и расте в трудните времена на Голямата депресия и масови расови предразсъдъци. Това определя и творчеството ѝ, като в „Да убиеш присмехулник“ автобиографичните детайли насочват, че Ли най-вероятно е била повлияна от едно от делата на баща ѝ, който е бил адвокат. Той е водил неуспешната защита на двама афро-американци, обвинени в убийство. В романа на Ли, бащата на Скаут, основната малка героиня, също е адвокат и защитава афро-американец, погрешно обвинен в изнасилването на бяла жена. И в реалния живот, и в този на книгата децата отрано стават свидетели на ужасите на расизма, но и научават важните уроци за съчувствие и толерантност.
За радост и гордост на баща си Ли записва да учи право и след време, един семестър преди да завърши, този път за негово разочарование, тя напуска без да вземе дипломата си. Напуска, разбира се, за да стане писателка. Като всеки артист, сбъркал своете поприще. И заминава, естествено, за Ню Йорк. Като всеки писател в търсене на това поприще. Там се налага да работи всичко друго, но не и да пише. Пак като всеки осмелил се да преследва тази професия. Дотук животът на Харпър Ли не се отличава много от този на известни и неизвестни артисти, тръгнали по пътя на този несигурен занаят – писателството.
За нея обаче животът е отредил едно коледно чудо. Един малък подарък, толкова малък, че се събира в плик. Всъщност той дори физически не съществува, ако не се брои хартиеният преносител.
В Ню Йорк свободното от чиновническата си работа време Ли прекарва със свое близко приятелско семейство. В една коледна сутрин, тя е събудена от мачкащи лицето ѝ детски ръце. Тя е прекарала нощта със своите приятели и сега децата, нетърпеливи да отворят подаръците си, превъзбудено я насочват към салона. Там е елхата с изненадите. Когато всички се събират, скорострелното разопаковане започва. Само за Ли не се вижда купчинка с подаръци под елхата. И тогава, точно миг след като разочарованието е поело похода си в мислите ѝ, гласът на нейната приятелка го спира: „Не сме те забравили. Виж върху елхата“. И ето че там стои плик с надпис: „За Нел“. Когато тя го отваря, прочита неясното и прекалено хубаво, за да е истина послание:
„Имаш една година, в която да не работиш и да пишеш каквото си искаш. Весела коледа!“
Навън вали сняг, а Харпър Ли става писателка. Ето го малкото голямо чудо, което превръща мечтата ѝ в кариера. А може би всеки си има такова.
Писането на „Да убиеш присмехулник“, макар тогава да е с друго име, започва. Още при първата дадена от Ли чернова на издателството става ясно, че „искрата на истински писател проблясва от всеки ред“, както казва редакторката Тей Хохоф, но в никакъв случай все още не е цялостен роман, готов за публикация. Черновите стават много. Редакциите още повече. Толкова много, че Ли на моменти се отказва. В една зимна вечер, в пристъп на безсилие пред несъвършенството на своите герои, тя изхвърля ръкописа през прозореца. За щастие, Хохоф, с нейния майчин синдром, винаги успява да убеди Ли да продължи и в продължение на близо 3 години двете оформят крайния вариант на класиката „Да убиеш присмехулник“.
Класика, която излиза през 1960 г. и моментално се превръща във фурор, а година по-късно авторката е удостоена и с награда „Пулицър“. Класика, която остава бестселър и досега, с над 30 млн. продадени копия, а екранизацията печели 3 награди Оскар, включително за най-добър сценарий. Класика, която през 1999 г. е обявена за „Най-добър роман на века“, а във Великобритания и за „Най-добър роман на всички времена“.
„Никога не съм очаквала успех с „Присмехулника“. Надявах се на бърза и милостива смърт от ръцете на критиците“.
Е, това, което получава, е точно обратното, но и то се оказва също толкова страшно като очакваната „бърза смърт“. Моменталната слава, която буквално залива Ли, не се вписва в представите ѝ за живота, който иска да води – по-скоро тих, скромен и по възможност колкото се може по-далече от прожекторите. Може би това е и причината Харпър Ли да обгърне живота си в мистерия, скромност, според нейни приятели и в алкохол, и така и да не публикува друг роман след „Да убиеш присмехулник“.
До 2015 година. Когато Ли е на 88 – полусляпа и глуха. Но ето че вторият роман на писателката е факт. „И страж да бди на пост“, представен като продължение на „Да убиеш присмехулник“ е вече по книжарниците. А там, книгата предизвиква повторен за Ли фурор. И въпреки резервираните ревюта на критиката, пред книжарниците се извиват опашки и се отчитат рекорден брой предварителни заявки и продажби.
Кое е толкова мистериозното около „И страж да бди на пост“?
Малко по-рано същата година адвокатката на Ли съобщава, че в депозитна кутия е открита чернова, за която се е вярвало, че е отдавна изгубена. Изведнъж този мистериозно изплувал от миналото на писателката ръкопис се появява и се оказва, че е писан дори преди „Да убиеш присмехулник“. Нещо повече, оказва се и че това всъщност е първата чернова на романа с награда „Пулицър“.
„И страж да бди на пост“ е романът, който Ли написва след като получава като коледен подарък „творчески отпуск“ – спомняте си милото и очевидно богато приятелско семейство. През 1957 г. ръкописът е предаден на издателска компания и там талантливата Тей Хохоф заедно с Ли започват дългата работа по редакцията. И това си спомняте. Първоначалният сюжет, който проследява младата Скаут след 20 години и баща ѝ Атикус, който там е представен по-скоро с расистки възгледи, е тотално преработена. Цялата история приема друга насока и се представя през погледа на децата, което превръща романа образно в две части: едната представяща сладкия детски живот в малко градче в средните Щати през 30-те, а другата – една отрезвяваща реалност за расовата нетърпимост в дълбокия юг на САЩ.
Обстоятелствата около публикуването на книга, която в основата си се оказва чернова, която е трябвало да бъде преработвана множество пъти, за да се превърне в романа, който всички днес познаваме като „Да убиеш присмехулник“, са неясни. Ли тогава е вече на възраст, в която е възможно да бъде манипулирана, сестра ѝ, която до скоро е била неин адвокат и е защитавала правата ѝ, е починала. Самата Ли като че ли никога не е искала тази чернова да излиза наяве, но ето че след толкова години това е факт, който няма как да знаем дали е нейно решение.
Авторката напуска този живот на следващата година и оставя след себе си един роман, като че ли разделен с времето в две книги: едната донесла моменталната ѝ слава и другата – сякаш закъсняла за света.
