Преди около половин век (1972) в безвремието на военната диктатура в Бразилия, голяма част от артистите търсят в Европа пътища за свободно изразяване. Двайсетинагодишните младоци Ло Боржес и Роналдо Бастос се събират около 30-годишния Милтон Нашименту в нещото, което никой не е очаквал, че може да се появи в подобен момент. И тогава, но и сега, то е разглеждано като музикална опозиция на режима. Програмната песен на станалия впоследствие исторически албум “Clube da Esquina” е именно „Нищо няма да е както преди“. Текстът е за несигурността в утрешния ден и живота на напусналите родината. Дотук звучи познато, нали? След превръщането на парчето в своеобразен протестен химн, то навлиза и в международните джаз сцени, подробностите след малко. До ден днешен ни изненадват версиите му от звезди като Фил Уудс или Стефан Белмондо в дуетния им албум с Нашименту. Към тях на сцената във Виен откриваме и брат му, Лионел, а началото му с барабанното соло на Деде Чекарели може да се нарече и „Гневът на площада“:
Сега е лесно да се спекулира, че двайсетинагодишните вместо със споделяне на музика чрез плочи го правят по-скоро виртуално и, че освен меркантилни, едва ли не нямат други мечти. Мисля, че образите поне от българските улици и площади в горещия юли доказват по-скоро обратното. Фразата „Нищо няма да е както преди“ има и няма общо с пророчествата в разгара на пандемията, които повече или по-малко, песимистично, но и оптимистично повтаряха заглавието на Милтон Нашименту. Насред трагичното разрастване на жертвите на вируса в родината му, джаз-пианистът Антонио Адолфо издаде албума „BruMa Celebrating Milton Nascimento“ – естествено, с въпросното парче в началото. Двамата се срещат първо в 1967 на конкурс за млади таланти и записват още в следващата 1968 г. Малко след успеха на “Clube da Esquina”, Уейн Шортър кани Милтон в албума си “Native Dancer”, a в 2017 Антонио Адолфо представи творбата си “Hibrido – from Rio to Wayne Shorter”. Случайност, биха казали някои.
Едва ли е случайно, че точно в такъв момент един утвърден джазмен посяга на знакови творби на приятеля си. В тях той преоткрива една не съвсем характерна за МРВ (мусика популар бразилейра) ритмика и хармония. „Музиката е спонтанна, интуитивна, естествена – потопих се в нея за половин година, добавяйки по нещо от джаз-речника си“ – разказва за работата си Адолфо. Записът става само за пет дни, като преди това от над трийсет песни, са отсяти девет от „най-модерния и дълбок бразилски композитор“, с когото го свързва над половинвековно приятелство. Разбира се, инструменталният подход към красивите мелодии задължава вдъхновяващи алт-саксофонни сола вместо гласа на Милтон, към които няма как да не се добавят и пиано-сола – особено в „Нищо няма да е както преди“. Това заклинание рефлектира и в заглавната дума, написана по различен начин от омонима си на португалски – мъгла. След двата града, започващи с Бру (Брумадиньо) и Ма (Мариана), заляти с кални отпадни води от скъсани хвостохранилища, причинили стотици жертви и отравяйки реки за години напред, надеждата, че нищо няма да е както преди е ясно артикулирана.
Колкото до конкретния повод за създаването му – това е била статия за бъдещето на МРВ. Вместо отговор, младите пишат текст с финал „ще се съпротивляваме на устата на нощта“ (разбирай – на диктатурата и политическата полиция) „с вкуса на слънцето“ (на надеждата за свобода и демокрация). Както се казва в подобни случаи – всяка прилика с действителността е случайна.
