Ако има страна в Европа, където може с точност да се установи кога и кой е представил за пръв път боса-новата, това е Испания. Виновникът вече е на 84 и се казва Хайме Маркес. Освен композитор е и китарист в популярната група „Черният Орфей“, с която в 1960-а попада в Испания, за да остане там до ден-днешен. Впоследствие прави биг-бенд и е първият, който свързва босата с фламенкото чрез един непознат дотогава китарист. Колегата от испанското обществено Радио 3 и автор на най-популярното предаване за боса „Когато слоновете сънуват музика“ разказва, че още в 1961 г. Маркес е съсед в Мадрид на Пако де Лусия и му показва акордите на “Samba de uma nota só”. В турнетата си в Латинска Америка във втората половина на 60-те Пако заедно с брат си изпълнява популярното и тук шоро „Тико тико“:
За разлика от бразилската боса, испанската има подчертано танцувална насоченост. Дори в някои текстове (адаптацията на “So danço samba”) открито се заявява „туистът вече не господства на света, уморих се от калипсо и чачача“. На моменти ритъмът е смес с мамбо, особено в препрочита на Руди Вентура на “Ese beso”, чийто оригинал на Пол Анка всъщност е встрани от босата – такъв го прави Саша Дистел. За Дистел стана дума в миналия епизод на Босата в Европа – той е първият артист, записал боса-нова в Европа още в 1962 г., а малката плоча се оказва успешна и в съседна Испания.
Не закъсняват испанските „преводи“ на италианските адаптации на босата, изпълнени от певци като Енио Санджусто („Ритъмът на боса-новата“). „Визитка на босата“ – така я определя колегата от каталунското радио Оскар Далмау, автор на компилацията „Десафинадо – боса-новата в Испания 1963-1975“.
Друга обща черта на новата музикална мода с останалите нейни европейски дестинации при навлизането ѝ на Иберийския полуостров е киното. В испанския случай – съвсем умишлено, както впрочем и когато в 1963 г. Жоао Жилберто се снима с две италиански актриси във френско-италианската продукция „Копакабана Палас“. Избраницата е любимката на малки и големи Марисол – в същата 1963 г. тя участва в „Марисол, посока Рио“, където танцува и фламенко, и боса-нова. Горе-долу по това време режимът на Франко решава да се отвори към света като туристически рай и изпраща на изложение в Германия саксофониста Педро Итуралде заедно с Пако де Лусия и там са първите им записи на фламенко-джаз, но за това вече неведнъж е ставало дума в „Дуенде“. В случая е показателно, че освен с Пако, Хайме Маркес работи и с Педро Итуралде.
Всичко това без да забравяме, че въпреки франкизма, в Испания намират убежище множество певци и групи, бягащи от диктаторските режими в Куба, Парагвай, Бразилия (след 1964), Чили (след 1973) и Аржентина (след 1976, когато оттам се връщат и испански емигранти). На повечето от тях босата им пасва идеално и няма начин, говорейки за испанските ѝ измерения, да ги разграничим от латиноамериканската диаспора. Парагвайците „Los 3 Sudamericanos“ поиспанчват френската ша-ба-да-ба-да класика от филма на Клод Льолуш („Златна палма“ 1966) на „Un hombre y una mujer“.
Аржентинците „Нуева хенерасион“ превръщат подобния рефрен „дабадабада“ в „тим-дон-дон“ (оригиналът е на Жоржи Бен от 1963). Кубинката Елса Баеса не се притеснява от мачисткия текст на „Красавица“ – уличният флирт с хубавиците е общоприет както в родината ѝ, така и в иначе пуританска Испания. Португалката Паула Рибаш пее на отличен испански аржентинска самба за стаята си, пълна със снимки на мъжа, оставил следа в живота ѝ. А чилийският круунър Антонио Прието прави дамските вокали, известни ни от версията на Серджо Мендес – Бразил ’66 на “Chove chuva”.
Завършваме съвременните испански проявления на босата с многобройните ѝ чилаут, даунтемпо и бразилектро ремикси в компилациите на Кафе дел Мар (Ибиса), където все пак има място и за оригинали, като „Трио Мокото“ и подобни. Всички прилики с италианските им диджей-съответствия (Папик и компания) съвсем не са случайни, както и шестването им по световните места за лятна сиеста с кайпириня в ръка.
