Наскоро приятелят ни Ерол Ракипов публикува своя снимка с малкия му син, който си играе с, не помня добре, дали маримбата или с вибрафона му. Освен че това ми припомни хубавите мигове на импровизации в Първо студио на БНР, си казах, че едва ли е обикновено съвпадение. По същото време двама други познати вибрафонисти представиха проектите си – солов на люксембургския композитор и музикант Паскал Шумахер и трио на французина Франк Тортийе. При срещата на фестивала “Like a Jazz Machine” в Люксембург преди години Паскал бе говорил за връзката между музиканта и неговия инструмент – тема, която още Жан-Мишел Жар бе отворил при първата ни среща през юни 1988. И ако Жан-Мишел държеше тя да е органична – затова новите му инструменти трябва да позволяват да бъдат колкото удобни, толкова и красиви, то Паскал завиждаше на челистите, обгръщащи тялото на инструмента си със своето. Нещо привидно невъзможно в неговия случай.
Албумът му е с испанско заглавие – “Sol”, но в заглавието прозира и заигравка с решението му да е сам, да разчита само на себе си. Но и както признава – „да се учуди на себе си, колко много неща го изпълват“. А пътят му до този момент на себеизразяване е доста дълъг и далеч не само свързан с джаз-импровизациите. Паскал е свирил и Бах, и „Порги и Бес“, и филмова музика. Създал е два класически концерта в последните 4 години. „Сега можах да бъда свободен в творчеството си, без да се съобразявам с нещо вече написано“ – твърди за “Sol” Шумахер. Не е точно така, защото досегашната му траектория задава както началото и финала („Амаркорд“), така и апогея (“Tubular Bells” на Майк Олдфийлд). Интимните моменти понякога се римуват с тъга, понякога – с просветление. Деликатността на палките може бързо да еволюира в перкусивен водопад („Tropismes“). Заглавната композиция е комплексна като структура, но и мечтателна като настроение, свързано с изгрев или залез. Камерата при нея и при следващата „Falling Falling“ играе с фокуса и наслагванията са убедителни в минимализма си – дори и като канон (гледах парчето заедно с пуснат секунди по-рано запис и хармонията е неустоима!):
Доста различен е случаят с Франк Тортийе. На границата на двете хилядолетия открих програмната му творба “Vitis vinifera” и после се видяхме в Кутанс, малко преди да поеме ръководството на френския национален джаз-оркестър, с който предстоеше да изсвири програма, посветена на Франк Дзапа. Тогава соло изпълненията вече бяха зад гърба му („Алилуя“ на Ленърд Коен например). Затова с любопитство изслушах дуета му с младия китарист Миша Фицджералд Мишел, представян тук и като автор на компилация с приспивни песни. Дуото вибрафон-китара на пръв поглед е нещо лесно, тъй като и двата инструмента могат да преминават от ритмични в мелодични звучности. Авторските композиции са изсвирени без използването на усилватели и без монтаж – въпреки риска от загуба на време. Така усещането за спонтанност е пълно. Интересен е и изборът на двете парчета от колективната им памет. Първото е на джаз-триото на китариста Волфганг Мутшпил с Брайън Блейд и Марк Джонсън („Air, love and vitamins“), а другото е хитът на Боб Марли „Redemption song“:
Както и при Шумахер, така и при Тортийе, миналото има своите реминисценции – в случая, свързани с виното, без да е доизказано, че в него е истината („In vino“). Да не говорим, че корените на Франк са от Бургундия. Колкото до заглавната композиция „Des heures propices“, има моменти, в които перкусивната китара напомня на Пат Матини, но референциите са доста по-отдалечени. Един романтичен поет, десетина години преди да се отправи към Ориента и на връщане да отседне в тогавашния Филипопол, пише поемата „Езерото“. Ето и тези преведени от Иван Теофилов „приятни часове“, за които свирят Тортийе и Мишел („О, време, не лети! Бъдете вечно млади, приятни часове“). Нищо, че точното им значение е „благодатни“ – в поезията метриката е по-важна, както и в музиката – без значение дали поезията е от 1820, а музиката – от 2020.
