Годината е 1968. Виетнам, Париж, Прага, но и „Белият албум“ на „Бийтълс“. Има още няколко месеца до “In a silent way” на Майлз, kогато една арфистка с десетгодишен опит в джаза („Джаз-арфистката“ е от 1957) не може да бъде ситуирана, въпреки заглавието на плочата си „Афро-арфа“. Да, арфата е там, има елементи на афро-груув, но нито е боп, нито фънк, нито соул, още по-малко джаз, поп, боса или каквото е било прието да пише по рафтовете на музикалните магазини. Да не говорим, че на обложката дори не са описани съпровождащите я музиканти, в инструментите също цари бъркотия и непълнота. Тогава е било така.
Дороти започва а-страната на плочата с един от най-първите електронни инструменти, който преобразува в звукова вълна полето на свирещия около антената му. Изобретен в 20-те в… Съветска Русия, той носи името на създателя си, инж. Теремин, който впоследствие е изпратен от Сталин да го популяризира из цял свят, но (не)знайно защо Теремин се установява в САЩ. Оттам е отвлечен от тогавашното НКВД и е върнат в СССР да разработи подслушването през стъкло на американското посолство в Москва. Но инструментът му остава и е използван, макар и рядко, затова пък и от гении на електрониката като Жан-Мишел Жар в турнето му от 1997. Докато Дороти Ешби го вкарва в джаза още в 1968. В следващите нейни авторски композиции към перкусиите и стринга долавяме маримба (“Life has its trials”), флейта (“Afro-harping”) и други не много джаз-инструменти поне за времето си.
Втората страна на плочата започва със заглавното парче на албума. Солото на арфата го поставя в пълно безвремие, особено след опозицията на хамънда, похлупен и от флейта. Динамиката е убийствена, в по-малко от радиоформатните три минутки имаме всичко, за да не се заситим, но и да не се уморим на дансинга. Звученето му е повече от съвременно, ако го открият, доста любители на лаунджа ще го включват в компилациите и семплите си. Но не и тогава, не и в Щатите, където да си солист-импровизатор на арфа, при това жена, при това чернокожа, далеч не е било най-лесното и привлекателно за критиката. Но най-важното – този микс от стилове, в които е творяла свободно, не е бил във вкуса на времето. А Дороти е на 36, отива си на 53 и оставя след себе си няколко перли на импровизациите върху вечни парчета като “Feeling good”, “The look of love”, “Fool on the hill”, “Reza” – ако трябва да вземем само по едно от стил.
В интерес на истината, музикалността на Дороти не идва от нищото – баща ѝ е джаз-китарист, тя учи заедно с Кени Барел и Доналд Бърд, освен арфата владее пиано, саксофон, бас, изявява се до Сачмо, на 30 е избрана за изпълнител на годината от критиката и читателите на „Даунбийт“. В началото до средата на 60-те пише и театрална музика. След „Афро-арфа“ в албума си „Рубаят“ Дороти показва уменията си и на японско кото и на вокалист – нейният прочит на четиристишията на Омар Хаям си струва вниманието отвсякъде! Малко по-късно прави дует с гласа и хармониката на Стиви Уондър в един от програмните му албуми, “Songs in the key of life” („If It’s Magic”). Досега в стрийм „Дуенде“ е звучала най-вече с последния си „Концерт за Аранхуес“. И въпреки това, днес не са много тези, които си я спомнят. Проклятието да превариш времето си.
