Текс-мекс като произход (родена е в Тексас от родители мексиканци), латино-крем като продукция (това е заглавието на един от последните ѝ албуми) – така повърхностно може да бъде описана Адела Далто. Слушателите на стрийм „Дуенде“ поне веднъж седмично попадат на авторското ѝ парче „Estaba en nada” (букв. „В нищото“) – веселяшка на пръв поглед салса за нейна приятелка, която я търси от Севия, уж да ѝ се похвали с ново гадже, което се оказва многодетен бедняк, вързан за полата на тъща си… Латиноамерикански сапунки? Не и с Адела! Израства в Индиана, но попада на мъж, от когото взима не само фамилията, а и отдадеността към хубавата музика – джаз, кубинска, бразилска. Като пианист на Джордж Бенсън, заедно с него, Хорхе Далто ѝ посвещава парче в най-добрите фюжън традиции на средата на 80-те, когато е и нейният дебют с неговия бенд.
Писането на музика идва при Адела като апетит с хубаво ядене. Като освен с музика, то е свързано и с текстове на джаз-стандарти, които тя облича в песни. По саксофонна мелодия на Лий Кониц прави “Sad Love Song”. Фреди Хъбърд и дава тромпетните си пиеси за вярата в пролетта, от които тя създава ново парче за сладката пролет. Целият албум, с тези парчета (завършващ с горното за нищото), е вдъхновен от Хорас Силвър и носи името на великолепната му балада – в случая в мамбо версия “Peace”. Там има и боса-нови на бразилските класици – от Жобим до Моасир Сантуш, отговор на хита на Сантана за гуахирата (включен и в плейлиста ни за т.н. „ответни песни“) и, няма как – самата Адела вярва в сантериите, и композиция за духа, който я защитава. „Колкото по-малко знам за сантерията, толкова по-защитена се чувствам“ – твърди Адела, но това не ѝ пречи като множество нейни кубински, а и не само колеги да я възпява – още по темата в кураторската ни поредица, която през есента ще получи и френски измерения, засега имаме само сингъл за бог Чанго/Чанги.
Освен работата ѝ с китарист като Ромеро Лубамбо, в албума си “Crema Latina” тя разчита на „пирата на фламенкото“ – тромпетиста Джери Гонсалес, саксофониста Давид Санчес и най-вече на пианото на Чучо Валдес. Кубинската връзка при нея е като извечна – преди Чучо, тя работи с конгерото „Патато“ Валдес, а заедно със Сара Воун, сред вокалните ѝ кумири е и Селия Крус, на която е била беквокал. Интересното в албума е, че там Адела като че ли е раздвоена – когато интерпретира “Great American Songbook” гласът ѝ е някак стегнат, за разлика от широтата в авторските ѝ пиеси на испански. Може би силабичността на английския не ѝ позволява вокализите около испанския и португалския, който научава заради боса-новата. Там е третата Адела Далто. Привидно лека, но много прецизна и до болка софистицирана. Все пак дългата ѝ школувка в нюйоркските джаз-клубове ѝ дава нужната импровизационна свобода, с която се отличават няколкото ѝ „бразилски“ албума и тези със стандарти и авторска музика.
От 2002 насам работи с млади изпълнителки с латиноамерикански произход, като ги насърчава в считаните до неотдавна „мъжки“ джаз- инструменти като саксофон и тромпет, прави трибюти на мексиканския еквивалент на Били Холидей – актрисата от 30-те Тоня Ла Негра. Сцените, които предпочита са най-вече клубни, но за сметка на това – от Европа до Япония, където преиздават бразилските ѝ албуми. Член е на ол-стар бенда на Пакито д‘Ривера с латиноджаз музиканти от Hall of Fame. В дамската си вокална формация “Mujeres Latinas” се пробва и в кумбиа, и подобни комерсиални латино-жанрове, но за нас ще предпочетем ней-доброто от босата и салсата в джаз-окраската на Адела Далто.
