Има имена в джаза, които хем звучат познато, хем объркващо. Джералд Уилсън е едно от тях. Отиде си сравнително наскоро, почти на сто. И концертираше с биг-бенда си, все едно е в суингирашите трийсетте. Но не съвсем. Защото започналият като тромпетист на мястото на Оливър в оркестъра на Джими Лънсефорд, не след дълго минава в редиците на бибопърите начело с Дизи Гилеспи. Работата му като аранжор обаче не го откъсва напълно от ерата на суинга – можем да кажем, че за раазлика от танцувалните бендове, които се редуцират до октети (Каунт Бейзи и компания), Джералд Уилсън доста дълго е синоним на лидер на класически по размер формации, каквито в Европа могат да си позволят най-вече обществените радиа и на Изток, и на Запад.
През петдесетте Уилсън свири с една от първите рокендрол-звезди – Литъл Ричард, участва в саундтрака на „Анатомия на едно убийство“ на режисьора Ото Премингер с музиката на Дюк Елингтън, акомпанира Ела Фицджералд чак до края на 60-те като междувременно включва в своите албуми версии на „Доорс“ (“Light My Fire”) и на сърф-рок (“California Soul”). В средата на 60-те изненадва с една „програмна“ плоча, която е без аналог в света на джаза – „The Golden Sword (Torero Impressions In Jazz)“. Но тя не се появява от нищото, нито след негово случайно посещение на корида.
Годината е 1962. Уилсън има интерес към музиката и културата на испаноезичния свят – съпругата му е мексиканка. На Хосе-Рамон Тирадо, един от прочутите мексикански матадори по онова време, посвещава парче в албума си „Моментът на истината“ с китарата на Джо Пас. Няма как да не направя аналогия с една от любимите ни теми в „Дуенде“ – тази за бика „Идилико“ от албума на Висенте Амиго „Полето на истината“. Но да се върнем към шейсетте. В друг свой албум – „Портрети“ (1964), Уилсън рисува още един мексикански матадор, Пако Камино, редом с Арам (Хачатурян) и Майлз Дейвис. От няколко години Майлз е направил модалната революция с “Kind Of Blue”, в който е включено парчето “Flamenco Sketches”, а в 1960 излиза албума му “Sketches Of Spain”. От друга страна, в североамериканския джаз удобно са се настанили както мамбото, така и самбата. Така че тореадорските забежки на Уилсън не са съвсем на голо поле.
Но не са и на някоя испанска Пласа де торос. В това време (а и до ден-днешен) по време на коридите там звучи пасо добле – дори и Тримата тенори записват „Искам да съм тореро“ с Мануел Молина. В териториите на фламенкото, торерото присъства и като герой, и като жертва, и като любовен копнеж в севиянас и булериас. На мексиканските кориди са посветени уапанго и болерос, в Централна Америка – кумбиас и румби. Извън тях е екзотика – от времето на Бизе, през световния едноименен хит на Ренато Карозоне от 1957, та чак до Джо Дасен:
Затова албумът на Джералд Уилсън „The Golden Sword (Torero Impressions In Jazz)“ е някакси извън времето. Композициите, включени в него далеч не са само авторски като заглавната или посветена на поредната мексиканска легенда в бикоборството – Карлос Аруса. Още втората пиеса е темата от „Човекът от Ла Манча“, следва композиция на Ернесто Лекуона, не е пропуснат и Мануел де Фая. Сред сайдмените на Уилсън откриваме имена като бразилския китарист Лауриндо Алмейда и вибрафонистите Рой Айърс (САЩ) и Виктор Фелдман (Великобритания). Тромпетната и тромбонна секции са прекрасно пипнати, без да звучат като валяк, такива са и ударните и перкусиите, които също не наподобяват връхлитащ влак. Има филмов съспенс – особено в интрото с пиколо флейтата, дублирана с тромпет под сурдинка на „Карлос“. Модернизмът на Фая е поднесен в джаз-стилистика с игрите между маримба и флейта. Финалът е с две части от една сюита на Уилсън, където любимият му инструмент е лидер. Но това съвсем не значи, че музикалната картина е само триумфална. Красотата в борбата на арената, стъпките, движенията, жестовете – това е език, който също има своите особености. И един джазмен като Уилсън със сигурност ги владее.
