Едното му ухо е глухо. Десният му крак е постоянно изтръпнал. Гърбът му е опериран. Вече не може да хваща високите тонове. Уморен е. Вероятно не му пука вече. Фил Колинс е на 68 години. Изпълнява откакто е на пет. Но продължава. От чувство за дълг. Отговорност, която рядко се вижда при рок звездите. И ако трябва да сме честни, Фил Колинс не е рок звезда. Никъде няма да прочетете за апартаменти пълни с жени и наркотици. Няма капризи на славата, няма звездеене и може би заради това оставa в периферията на големите. Не го свързваме с Майкъл Джaксън и Пол Маккартни, въпреки че само те тримата са успели да продадат по сто милиона копия на албуми, както в група, така и като соло артисти. Но Фил си действа. Крета с бастуна и иронизира живота си. Пее „Against all odds“, въпреки че му е писнало от нея. И тук някъде се крие голямото в него. Фил е от музикантите, които потъват с кораба. Не са много. Синатра също пее „My way“ с огромно отчаяние в последните двайсет години от живота си. Но когато си създал нещо, продължаваш да стоиш зад него, защото не става въпрос за теб, а за тези, които са платили да те видят на живо.
Има един човек, който умира от инфаркт през 66-а. Тогава Колинс е петнайсетгодишен и повече клони към актьорството, отколкото към барабаните. Снима се в разни детски филми и слуша баща си, който предпочита синът му да е актьор, а не барабанист. Човекът с инфаркта се казва Албърт Стивънс. Бояджия от Калифорния. Когато през 66-а почива на седемдесет и девет години, семейството му и най-вече докторите са учудени, че изобщо е доживял до такава възраст. Противно на всички очаквания. Най- впечатляващото нещо, което Албърт Стивънс е направил, е да оцелее. При Фил Колинс е същото. Не защото е бил болен, а защото е останал верен на нещото, което го движи откакто е проходил.
Фил Колинс е на пет. Той вече свири на барабани и може да разпознава правилно музиката. Има участие в конкурс за таланти и свири „The ballad of Davy Crockett“. По средата на песента спира оркестъра, за да им каже, че са в грешната тоналност. След това продължава с изпълнението си. Това никога не се променя. И не се изражда в тираничност. То винаги остава детско. Винаги става въпрос за музиката, а не за егото му. Не му трябват костюми и ефекти, за да бъде забелязван. Той е достатъчно арогантен и не се продава сам, защото музиката му прави това. Фил знае, че който трябва ще го чуе и който трябва ще си купи албум. Единственото, което трябва да направи, е да оцелее.
През 45-а Албърт Стивънс е приет в болница в Сан Франциско с остри болки в корема. Диагностициран е с рак и докторите му съобщават, че няма да живее много. Слагат го на експериментално лечение. По това време никой не знае, че лекарите са объркали диагнозата му. И никой, освен един от тях, не знае, че експерименталното лечение всъщност не е лечение, а част от експериментите върху хора на проекта „Манхатън“. Албърт Стивънс е инжектиран с плутоний и производни изотопи. Той става човекът, който оцелява след най-голямата позната на човека радиация. Дадена му е такава доза радиация, чийто еквивалент е петнайсет минути до току-що гръмналия чернобилски реактор. Но бояджията оцелява. Още двайсет години. Така и Колинс. Да станеш звезда през седемдесетте години и да не се превърнеш в нещо друго е като да прегърнеш ядрената гъба и да не се изпариш.
Фил Колинс още е на пет и още чува грешните ноти в оркестъра. Но вече не го спира по средата на изпълнението. Стар е. Едното му ухо е глухо. Десният му крак е постоянно изтръпнал. Гърбът му е опериран. Вече не може да хваща високите тонове. Уморен е. Но е жив. И докато оркестърът свири, Фил ще слуша.