Живеем във време, в което всичко е бързо. Храната, секса, любовта, филмите, рекламите, всичко се консумира бързо. Нищо не идва с времето си. Преждевременни сме. Не знаем защо. Не знаем как. Не знаем колко. Само знаем, че трябва да е сега. На двайсет си стар, на четиресет си реликва. Ридли Скот не е нищо от тези неща. Нито е стар, нито е реликва, той е брат на по-големия и по-малкия режисьор. Този, който скочи от някакъв мост след като си изснима филмите, намери си болестите и написа предсмъртно писмо, което трябваше да не се прочита на глас. Същият с 67-те страници бележки по режисьорската версия на „Гладиатор“ – братски бележки, това е Тони. А Франк, първородният, умира точно както се опитваха да снимат двамата братя – по мъжки истински. Франк Скот потъва с кораба си някъде около Сингапур и тленните му останки така и не стигат до семейството. И това е любов. Братска.
Днес Ридли е единственият от трима изчезващ вид мъже и е принуден да броди из семейните си спомени като призрак. Той отдавна е приел ролята на фантом, гоблин, дух – нещо което е навсякъде и никъде. Присъствие, което трудно се мери и трудно се пренебрегва. Той започва да режисира на четиресет, защото тогава има смисъл. На двайсет не си стар – нелеп си. А предните четири десетилетия живее. Трупа знание. Изгражда рефлекси. Учи се да гледа и да преценява. Живее в Берлин като малък в голяма къща с библиотека. Баща му е моряк и служи за изграждането на следвоенна Германия. Майка му – домакиня. Ридли е ужасен ученик. Най-слабият в класа си пет години поред. Нищо не му се удава в частното училище. Въпреки упоритостта му, той остава на дъното.
Семейството се мести обратно в Англия, когато Ридли е на десет. При първата удобна възможност кара баща си, който вече не е същият човек след като се е завърнал в родината си, да го запише в художествено училище. Много скоро разбира, че е добър. Рисуването е неговото нещо. Попива го като гъба и вече не е двойкаджията. Напротив, той е обещаващ. След гимназията идва „Кралският колеж по изкуства“ и там някъде, когато разбира, че ще го бъде в тоя живот, се заражда цинизмът му. Докато излезе от колежа, вече ще е завършен задник и много добре ще знае, какво иска да прави – пари.
Ридли е от режисьорите, които не се заблуждават, че правят изкуство на всяка цена. Той цепи стотинката и гледа филмите му да изкарат пари в боксофиса, тези, които се провалят, са шедьоврите му. „Blade runner“ е колосален провал. Не продава почти нищо, защото малко е изпреварил времето си. Ридли го знае, въпреки това мненията на медиите му влизат под кожата и след покъртително и доста лично негативно ревю, той спира да чете пресата. Вече почти четиресет години. Оттам той влиза в амплоато си на нещото от сенките. Той говори само когато наистина се налага, никога не прекалява с приказките. Прави филмите си по стария начин и държи всичко да е така, както той като художник си го представя. Затова негов филм трудно се бърка. Всичко е нарисувано, ако не на хартия, то поне в главата му преди да се заснеме. Ридли знае какво иска и няма чудене и хаос на неговите площадки. Те са повече казармен плац, отколкото креативно пространство. При него актьорите следват заповеди, а не взимат решения. Малко такива останаха.
Днес, когато всичко е бързо и оборотно, Ридли е от малкото хора, които знаят как да си взимат времето. Знаят как да разполагат с него без да го хабят. Защото и неговото време идва, и когато това стане, той е длъжен да си тръгне като братята му – по неговите правила.
