„Фламенколийкс“ няма нищо общо с „whistle blowers” като Асанж или Сноудън. Да, Хорхе Пардо е световно признат флейтист и саксофонист. Работите му с Пако де Лусия и Чик Кърия са само равнина от върхове в музикалния му масив, който за разлика от Пиренеите и Балканите не разделя, а събира и несъбираемото. Преди трийсетина години, като член на Пако де Лусия секстет, мадридчанинът Хорхе работи в него с каталунския рок-басист Карлес Бенавент. Малко по-рано астурианският пънк-барабанист Тино ди Хералдо е част от легендарната формация на певеца Камарон де ла Исла, с когото Пако често свири. Въпрос на време е Хорхе и Карлес от една страна, и Тино от друга, да се съберат за записи в зараждащия се стил фламенко-джаз. Това се случва благодарение на новия мадридски независим лейбъл „Нуевос медиос“, с чийто вдъхновител, създател и главна движеща фигура Марио Пачеко имах късмета да се запозная в края на 1992. Тогава се върнах с пълната му колекция дискове, които не закъснях да програмирам – със сигурност за пръв път извън Испания – в току-що започналото „Джаз+“ тук в БНР. Шест години по-късно съдбата ме събра с програматора на Театро Сентрал – Севия, който ми пъхна в ръката още топлия запис от концерта на тримата. След време той излиза и като пръв техен официален албум. Десет години по-късно ще последва вторият, “Sin precedents”. И сега, след още 10 и малко – “Flamenco Leaks”.
Започвам с края на албума – “Soy Gitano”. Заедно с „Легендата за времето“ по Лорка това е другата емблематична песен на Камарон. Инструменталната версия е пропита с нескривана тъга по рано отишлия си гений на фламенкото. Има моменти, в които жестокостта на съдбата като че ли е погледната отвисоко, флейтата очертава залива на Кадис, перкусията ни сваля на земята – някъде около кръчмата, където Камарон често свири („Вента Варгас“), басът удържа поривите на горещия вятър и музиката се превръща в онзи платноход, на който Лорка оприличава сънищата/мечтите на/във времето. Така се връщаме към централната пиеса в албума, наречена просто „Легендата“. В нейните 10 минути откриваме цитати и на Камарон, и на Пако, дори и намигване към Чик. Въображението препуска като андалуски жребец (напомням, и тримата нямат нищо общо с Андалусия освен обичта си към фламенкото, Пако и Камарон). А може би именно защото са на отстояние от традицията, интерпретацията ѝ е далеч по-разчупена, авангардна и въпреки това оставаща ѝ вярна. Да, във второто десетилетие на 21-и век е като че ли по-лесно да си сред пророците в собствената си страна, а глобализмът – както и да ви звучи това – в случая помага с по-демократичния характер на споделянето на музика в сравнение с дебютните им записи.
Албумът е само отражение на енергията, която струи от концертни асове, каквито безспорно са тримата. Приятелската размяна на жестове, гостувания, съучастия е нещо, което Хорхе, Карлес и Тино носят в кръвта си. В стрийм „Дуенде“ неслучайно са сред любимците ни, както са и любимци на техни колеги от фламенко и джаз-спектъра. Достатъчни са имената „Камерата Фламенко проджект“, Джери Гонсалес, Томасито, Чано Домингес, Нюен Ли, Рено Гарсия-Фонс. Както и събития, като биеналето в Малага, спектаклите в мадридската “Casa Encendida”, участието в мултимедийната компилация „Flamenco para tus ojos“ и естествено, в посветената на Пако „Entre 20 Aguas A la música de Paco de Lucía“.
А за да отговорим на шеговитото заглавие „кой седи зад фламенколийкс“ не е нужно да се напрягаме много – оставайки в същата стилистика, бихме казали фламенколайкс.
