След филма Hereditary от 2018 г., отнесъл както критики, така и положителни оценки, режисьорът Ари Астер отново следва линията на почти митичен ужас, този път с Midsommar. Филмът, определян като folk horror, е продуциран от А24, наред с филми като Moonlight, Lady Bird, A ghost story и The lighthouse, чиято щатска премиера беше преди броени дни. Филмът започва страшно, но в градска среда, в обичайния за филмите на ужасите мрак, така че зрителят е объркан, когато действието се пренася в Швеция в дните на лятното слънцестоене и в затворено живееща комуна, която главните герои посещават по покана на свой приятел.
Това, което започва почти като хипи-история сред поляните на Швеция, постепенно и с натрупване на напрежението се превръща в чист ужас с феминистична нотка на (анти)утопия. Пластовете на филма са много и тук ще направим скромен опит да ги подредим.
Режисьорът не пропуска да сподели, че на първо място филмът е история и метафора за една разпадаща се връзка, но как тази линия се съчетава с линията на светъл, утопичен ужас, с която са пропити сцените? Обществото, сред което попадат героите, живее затворено, в цикъл и с обичаи, следващи природния цикъл. За част от героите, включително за главния персонаж Крисчън, който е студент по антропология, животът на това общество е обясним с културните различия. Ако ние приемем това и тръгнем по линията, която филмът сам предлага, най-лесно ще бъде да се обърнем към „Завладяването на Америка: Въпросът за другия“ на Цветан Тодоров, който изследва механизмите на културните различия, чрез които се е случило завладяването на Западните Индии и срещата на Колумб с местното население.
Същото прави и Хенри Райдър Хагард, автор на приключенски романи от времето на викторианската епоха, чиито „Рудниците на цар Соломон“ и „Дъщерята на Монтесума“ са превеждани на български. В „Дъщерята на Монтесума“ се случва нещо, което днес бихме нарекли „културна грешка на припознаването“. Главният герой попада случайно в обществото на ацтеките малко преди Колумб да пристигне, където заради цвета на кожата си е припознат за божество. Каква е изненадата му, когато разбира, че в качеството си на божество следва да бъде принесен в жертва, за да се поддържа цикъла, по който ацтеките живеят.
И тук – в линията на припознаването на божеството – „Дъщерята на Монтесума“ и „Midsommar“ вървят ръка за ръка, заедно с феминистичната линия, в която филмът рязко завива от един момент насетне. Момичето, преживяло семейна трагедия и в разпадаща се връзка, внезапно се превръща в пролетна богиня, обкичена с цветя, за да види как всичките й приятели или поне това, което е останало от тях след ритуалите на почти-хипи народа, умират в пречистващ пожар. Филмът завършва с нейната усмивка на доволство и радост.
Голяма част от скандинавските митове са инкорпорирани във филма – книгата-летопис на общността, знаците, с които тя е написана, мечката, в чиято кожа е поставен Крисчън, преди да умре в опожаряването на сградата-център на селището. До шокиращите сцени с ритуалната екзекуция, позната като blood eagle.
Филмът, поне според мен, следва до голяма степен линията, която Hereditary започва, но тук тя е много по-изчистена, а напрежението от кратките сцени на непонятен ужас ескалира от нивото на просто културни различия до момента, в който те се оказват смъртоносни за едната или другата култура в сблъсъка. Няма как да не спомена, че визуално филмът е естетски направен, елегантно заснет и с много светлина и цвят, най-вече поради лятното слънцестоене, в което сюжетът стои. А ето и една от малкото нощни сцени, част от режисьорската версия:
