Според Ницше, те са най-силните връзки. Но от друга страна, „невидима нишка“ е доста добър фокуснически трик, на който има посветен късометражен филм преди няколко десетилетия. Темата не е безразлична на доста импровизационно настроени музиканти и един от фините английски саксофонисти, Джон Сърмън записа албум, изтъкан от невидими нишки. Пианистът Шай Маестро от своя страна включи невидимата нишка в проекта си, посветен на многоизмерния Одисей.
Невидимото не винаги е синоним на скрито, незабележимо. Понякога е видимо за всеки, чиято сетивност не е закърняла в ежедневната употреба. Отвореността и любознателността също помагат за докосване до вътрешните светлини и мелодии, до незабелязаните красоти, радости, усмивки. Пренесено на територията на безкрайните актуални измерения на джаза, няма да е погрешно твърдението, че невидимото в тях е донякъде липсата на суинг (но не и на импровизация).
В подборката ни влизат и няколко „химна“ от рок-ерата, написани за невидими хора, докосвания. Навлизаме и в просторите на афролатино, танго нуево и бразилектрото. Интересен е опитът с “Invisible touch” – едно от най-популярните заглавия от прехода на „Дженезис“ от арт-експериментаторска към рок-банда с идването на Фил Колинс. Незабравимият риф от средата на осемдесетте е смекчен от композитора Колинс, превърнал се на диригент на собствен биг-бенд десет години по-късно след кратки изяви с Куинси Джоунс и Тони Бенет.
Не по-малко завладяващ е трибютът към Джордж Харисън от приятеля му Джеф Лин в компанията на Анушка Шанкар, които правят от последното „индийско“ парче на Джордж рага, достойна за последващата я в плейлиста импровизация на бащата на Анушка – Рави. Етно-нишката невидимо продължава с невидим арабски град и арменска любовна история, която ни връща и към мисълта на Ницше, с която започнахме и която споделяме напълно.
