Месец преди последното му идване у нас на 9 ноември 2010, Пако, заедно със същите музиканти плюс Ал ди Меола, изнесе концерт на 31-те Джаз-дни в Леверкузен, където WDR го записа и сега имаме щастието да му се насладим отново:
Това ме върна към 9 юни 1988, когато трябваше да е първия му концерт в България – или както се казваше тогава, рецитал на „Златния Орфей“. Имахме билети и тръгнахме на стоп, аз с лентов репортерски „Ухер“, който тежеше страшно много, но имаше батерии или поне така си мислех. Пристигайки в Слънчев бряг след седем-осем часа автостоп, разбрах, че концерт няма да има. Бил е преместен предишната вечер, организаторите не могли да намерят билети за септета и ги препрограмирали в последния момент. От хотела с пресцентъра поисках да ме свържат с хотела на Пако – да интервюирам някой от обслужващия персонал поне. За голямо изумление телефонистката само ми каза „момент, свързвам ви“ и докато слагах микрофона до слушалката, вече чувах гласа му. Казах му кой съм, разбира се в началото позаеквах и го наричах Сеньор де Лусия, той се засмя и ме покани да се видим във фоайето на хотела му. Приятелите ми току-що се бяха появили, имаше и други познати софиянци и аз уж тайно казах, че той ни чака. След минути вече го бяхме наобиколили – около 30-40 души, тези отзад протестираха, че не се чувал превода, каква прес-конференция било това. Тогава на глътка „Акад. Неделчев“, която му бяхме носили за подарък, той ни призна, че това е бил най-лошия му концерт за цялата кариера (пял е пред руски групи, които са се чудили защо я няма съветската им звезда, която е била преместена за следващия ден). Но поглеждайки ни просто каза – „дължа ви един концерт в София“.
Осем години по-късно изпълни обещанието си. Телохранителите на Фънкара се опитаха да ни спрат в лобито на Японския, Пако ни видя и им направи знак – „това са ми приятелите“. И беше най-хубавия ни концерт дотогава. Бяха познатите лица от Слънчев бряг. Сайдмените му – отдавнашни наши приятели Хорхе Пардо, Карлес Бенавент и танцьора му Хоакин Грило дойдоха в студиото да запишат клип за „Джаз+“:
А в 2010 вече бяхме на по шампанско в гримьорната с него, Дукенде, Антонио Санчес и всеки ми казваше, какво е за него дуендето.
Монтрьо 1996, Пако ме бе помолил да не пускам никого в гримьорната и въпреки настояванията на някакъв рок-китарист, максимумът, който успях да направя за него, бе да му взема автограф. На другия ден на прес-конференцията по случай 25 години „Smoke on the water“, китаристът ме забеляза и ме посочи на останалите: „този ми е приятел – уреди ме с автограф на Пако“. Тогава разбрах, че е заместникът на Блекмор… Пак Монтрьо, но 2012:
Е, дори и дигитализирано, дуендето може да се усети.
