В някоя паралелна вселена Мерил не е актриса, тя е адвокат. Нещо, което замалко да се случи и на нашата вселена, но трябва да благодарим на Скорзесе и Де Ниро. Мерил споделя, че не е била сигурна дали изобщо иска да се занимава с филми, докато не е видяла „Шофьор на такси“ и култовата игра на Де Ниро. След филма си казва, че иска да е такава актриса – силна и пленяваща. Точно в такъв актьор се превръща Стрийп още от първата ѝ поява пред камера.
Завиждам на всеки тийнейджър, който тепърва ще се сблъсква с творчеството ѝ, защото няма нищо по-силно от това да гледаш изпълнение на талант от такъв ранг за първи път. Мерил е специална и дори на пръв поглед да не изглежда като типичната холивудска звезда, няма как да забравиш роля и да нямаш мнение за нея. Кариерата ѝ се простира вече четиредесет и четири години в пет различни десетилетия. В резюмето ѝ влизат класики като „Крамър срещу Крамър“, „Мостовете на Медисън“, „Часовете“, „Стаята на Марвин“, „У дома през август“, а миналата година се снима отново редом до Никол Кидман в „Big little lies“.
Мерил Стрийп е по-необятна, отколкото са персонажите ѝ. Тя е златният стандарт за актьорите от последните пет десетилетия и въпреки че след два дни ще навърши седемдесет, изобщо не е загубила остротата си. Даже напротив, колкото повече време минава, толкова по-рафинирана и завършена става великата Мерил Стрийп.
Трудно е да сложиш на везната изпълненията на Мерил, но въпреки това ще се опитаме в чест на дългата ѝ кариера. Това са петте най-добри роли на Мерил Стрийп, преди да е навършила седемдесет.
5. Francesca Johnson, „The bridges of Madison County“ (1995)
Мерил Стрийп качва близо десет килограма за ролята на домакиня от средните Щати. Франческа е един от най-изпипаните портрети на кризата на средната възраст. Тя е объркана и волева, разкъсана между страст и несигурност. Бариерите ѝ хем падат, хем се вдигат, а присъствието на Клинт Истууд до нея и дава перфектен, тих контрапункт.
Въпреки слабостите си и леката наивност, която идва от рамката на сюжета, Мостовете на Медисън е почти перфектно построен филм, който нямаше да се превърне в класика ако Мерил Стрийп не играеше в него.
4. Kate Gulden, „One true thing“ (1998)
„One true thing“ не е филм, за който се сещаме, когато стане дума за Мерил Стрийп. Нямам идея защо е така, но филмът не остарява добре. Това няма значение. Мерил е Кейт Гулден във филма на Карл Франклин (Mindhunter, I am the night, Devil in a blue dress). Тя е жена диагностицирана с рак, който е прекалено напреднал, за да подлежи на терапия. Мерил Стрийп изследва процеса на приемане на смъртта и появата на вината от тежестта и дискомфорта, които създаваш на близките си в моменти на слабост.
Мерил Стрийп е толкова добра в този филм, че дори успява да извади добра игра от Рене Зелуегър, което изобщо не е лесно.
3. Lee, „Marvin’s room“ (1996)
„Marvin’s room“ е много подценяван филм и си заслужава повторно гледане. Ако не за друго, то поне заради актьорския състав. Няма как да сложиш Мерил Стрийп, Даян Кийтън, Леонардо Ди Каприо и Робърт Де Ниро на една и съща снимачна площадка и да получиш нещо посредствено. Въпреки грандиозното актьорско обкръжение на Мерил, тя успява да изпъкне по много непретенциозен начин.
Персонажът ѝ е на незаинтересована майка и цинична дъщеря. Леко нетипично за нея, но ролята ѝ пасва като ръкавица и през целия филм не знаеш дали искаш да я харесваш. С две думи постигнала е целта си.
2. Clarissa, „The hours“ (2002)
Тук идва тежката артилерия. „The hours“ е майсторки филм, който разказва историята на три жени в три различни епохи, обединени от една и съща книга. Ролята на Мерил е поддържаща и тя дели екрана с Никол Кидман и Джулиан Мур, които получават номинации за Оскар за главна и поддържаща роля. И въпреки, че това е от редките случаи, в които Мерил не е номинирана, смея да твърдя, че това е едно от най-добрите изпълнения в кариерата ѝ.
Клариса е съвременна жена, която напомня прекалено много за героинята от романа, който свързва сюжета. Тя е изпълнена със съмнения и съжаление по изминалите години и се учи да приеме живота такъв, какъвто е.
1. Joana Kramer, „Kramer vs. Kramer“ (1979)
Джоана е жена, която оставя всичко, включително детето си, за да търси щастие. Още от самото начало има силен вътрешен конфликт, който малко актриси могат да представят по начин, по който да не бъдат морално опетнени. Но Мерил го прави. Това е ролята, която я поставя на картата и с нея дава заявка за таланта и развитието си.
Джоана се е превърнала в класически, плътен и истински женски образ. Тя е човек, който върви срещу страховете си и то не по типичния холивудски начин. Показва до какво може да доведе изолацията и най-вече засяга темата за майчинството като опитва да бори инстинкта и сващането, че идва естествено.
