Сред многообразието на литературни жанрове има такива, които изглеждат лесни за написване. Кратките прози са лаконични, можеш да ги четеш навсякъде – в трамвая, във влака, на плажа. Но изобщо не се подлъгвайте по тяхната краткост. Този жанр е за истинските майстори, това е и една от причините качествени книги с кратки истории да излизат сравнително рядко.
Петър Чухов отдавна ни е познат със своята поезия и хайку, но този път ни изненада с нова прозаична книга. Нарекъл я е „Достатъчно дълго“ и съдържа текстове писани от него през последните няколко години. Интересът на публиката към книгата показа, че за българските читатели кратката проза остава един от предпочитаните жанрове. През следващите два дни предстои представянето на книгата в Габрово и Велико Търново.
„Колкото и да са различни събраните в книгата текстове, обединява ги стремежът да се даде свободен излаз на фантазията, да се разкажат прямо и пестеливо сънят, припознаването, неочакваният полет на асоциациите. И по този начин да се докоснат поне за миг онези невидими струни, някъде в тъмното и дълбокото, подсещащи ни за нещата, които грижливо сме прибрали и скрили от самите себе си“, твърди редакторът на книгата Ангел Игов. А ето какво ни сподели и нейният автор.
Какво за теб е краткостта в литературата? Това вид светоусещане ли е или по-скоро литературна форма?
Краткостта е възможност да уловиш мига, да използваш, без да разпиляваш, енергията му и да видиш / покажеш как той „продължава в дълбочина“ (Гийвик). Краткото произведение (ако е добро) е връх на айсберг, възможност да се връщаш многократно към него, да медитираш над и да потъваш в текста. Не само читателят, но и авторът би могъл да открива нови смисли всеки път, когато го чете. При представянията на новата ми книга, например, на различни места чета почти едни и същи текстове и забелязвам, че на самия мен те звучат различно.
Нагласата да възприемаш света като сбор от фрагменти, които изграждат големия наратив и върху които можеш да се съсредоточиш, усещането, че всяка част изразява цялото, са в основата на краткото писане. Те търсят и намират (а понякога и създават) подходящата литературна форма – хайку, танка, поетическа или прозаична миниатюра, кратък разказ и т. н.
Можем ли да кажем, че тази краткост е отражение на забързания живот който водим?
Донякъде да, тъй като времето за писане (и за мислене, дори за чувстване) се фрагментира, обикновено го правим като намираме пролуки между другите дейности (задължения или възможни забавления), които ни заливат и властно изискват вниманието ни.
Добре ли приема кратките текстове българският читател? Има ли популярност този тип писане в страната ни?
Благодарение на интернет и фейсбук кратките текстове придобиха голяма популярност. Мисля, обаче, че хората предпочитат да ги четат именно там, а не толкова събрани в книги. Моите впечатления са, че книгите продължават да се възприемат като убежища, в които можеш да останеш за дълго с едни и същи герои, да потънеш в една разлистваща се история и всичко това да продължи дни, седмици, понякога месеци. Така си обяснявам и доста по-голямото търсене на романи в книжарниците и библиотеките. А и да четеш роман в интернет и въобще на компютъра не е от най-приятните занимания.
Повлияха ли заниманията ти с хайку при писането на кратки прози?
Заниманията с хайку влияят в много посоки – изострят наблюдателността, изграждат навик да виждаш зад привидната баналност на нещата, възпитават отстраненост от обекта на пресъздаване, развиват умението да използваш само най-необходимите думи. Основното обаче, според мен, е интуитивното докосване до енергията на мига (за която вече говорих) и нейното освобождаване чрез привидното ѝ затваряне в текста. Разбира се, за да се случи този „ядрен взрив“ на краткия текст е необходим читател и то не какъв да е, а „читател – съавтор“.
Някои от текстовете в книгата съдържат и немалки дози автоирония. Нужна ли е тя на пишещия човек, за да се пребори с егото?
Иронията и самоиронията са нужни не само на пишещия, а на всеки. Да, за да се пребори с егото си и да приеме егото на другите, егото на света като цяло, което не се интересува от нито един отделен човек, пък бил той и най-гениалният.
В „Достатъчно дълго“ се появяват и твои литературни експерименти. Що за чудеса са пиесказът и разказесата?
Това са текстове с драматургична форма, които обаче, поради своите особености, трудно биха могли да бъдат поставени на сцена, поне според мен. Така че те си остават нещо като разкази, макар и не съвсем, затова съм им измислил тези жанрови определения – комбинации между думите пиеса и разказ.
Какво не трябва да забравя всеки пишещ кратка проза?
Колкото и да е кратък един текст, той би трябвало да представлява една цялост. Макар че има текстове, които я постигат именно чрез своята незавършеност.
Фотографии: Бояна Петрова
