Антон Павлович Чехов е от онези колоси на литературата, към които всички творци изпитват боязън. Да поставяш Чехов на сцена е не само отговорност, но и предизвикателство, с което малцина са успели да се справят на ниво. Можем да наречем „Краят на градината“ смел спектакъл, който надниква в непознати кътчета в душевността на Чехов. Зад този нов поглед върху големия творец стоят режисьорът Георги Михалков, актрисата Десислава Чутуркова, която си партнира на сцената с актьора Милен Николов. Хореографията е дело на Ива Караманчева.
Резултатът – представление изпълнено с много страст и танци, разкриващо по своеобразен начин парченца от личния свят на един от класиците в световната литература. Срещаме се Деси, която в спектакъла се превъплъщава в ролята на аристократката Олга Ивановна. Тя ще ни разкаже повече за предизвикателството наречено – Чехов.
Кога откри руската драматургия и се заплени от нея?
Истинското откриване за мен се случи, когато бях студентка в НАТФИЗ. Може би тогава бях готова да срещна един нов, задълбочен и безкрайно чувствителен свят, който усещах близък и някак добре разбирах. От многото руска драматургия, която четях по това време, най-силно и дори разтърсващо усетих творчеството на Антон Павлович Чехов. Докосна ме така осезаемо, че след време поисках да споделя на сцената всичко преживяно. Знаех, че рано или късно този момент ще дойде, но сякаш имах нужда да отлежи в мен. Слава Богу, така и стана.
Като стане въпрос за Чехов кое е първото нещо, с което го асоциираш? Какво отключва в теб?
„Чувства като нежни и изящни цветя“, както казва и моята героиня, а иначе цитат от пиесата му „Чайка“. Чехов е богат на чувства и емоции. Той истински умее да намери усмивката ти, докато те разплаква и да те „хване за гърлото“, докато те разсмива. Борави така изкусно с думите, че когато гледаш Чехово представление си залят от много силни чувства, а щом те утихнат след няколко дни, имаш нужда да помислиш за всичко, което ти се е случило. Накрая си като пречистен, нов човек. Ако представлението е добре направено, ако е уловило неговия стил, поне седмица една част от теб ще се връща там, в онази вечер, когато си го гледал.
115 години след смъртта на Чехов – актуални ли още са посланията му за хората в съвременния високотехнологичен свят?
Все по-актуални. Бих казала дори, че той е вечен и никога няма да овехтее, независимо от епохата, в която се чете. Независимо дали ще е на хартиен, дигитален или кой знае… виртуален носител. Всъщност, затова е и класик. Прехвърля годините с такава лекота и познава в детайли човешката природа и душевност. Затова и умее да разказва за тях така майсторски.
Какъв е самият Чехов, когато обича? Прехвърля ли личния си свят върху своите герои?
Оказа се, че точно това се случва. Именно това беше и отправната точка на нашето представление. Попаднахме на една нова негова биография, написана от Доналд Рейфилд, който в продължение на три години изследва личността на Чехов. Пътувайки из Русия, той открива изключително провокативни факти за великия писател. Един от тях е, че Антон Павлович винаги присъства в своите произведения като един от героите, независимо дали това е мъж, жена или дете. По този начин той успява да вмъкне своя теза и тема за размисъл. Негови лични вълнения и преживявания.
От всичко, което прочетохме обаче, усетихме много ранимост, уязвимост. Особено по отношението му към жените. По тази тема той никъде не си е позволил да каже нещата в прав текст. Така всъщност се роди и идеята за „Краят на градината“ – спектакъл за неговия начин да обича. Създадохме сюжет и започнахме да го обличаме в текстове от пиеси, разкази, писма, биографии, разкази, случки и детайли от живота на Антон Павлович Чехов. В историята двамата герои са от два различни разказа, които по някакъв начин пресъздават самия Чехов и обобщения образ на жените в живота му. „Краят на градината“ си е много авторско представление и това го прави уникално.
Георги Михалков е режисьор на спектакъла. Как се срещнахте творчески и какво ви си събра в този спектакъл?
Още като ученичка гледах спектакли на Георги Михалков във Варненския театър и много ми харесваха. Той умее да разказва много вълнуващо и да пресъздава историите на сцената въздействащо и магнетично. По някакъв начин усещах, че един ден ще работим заедно и когато при първия ни разговор отворихме темата за Чехов, всичко стана ясно.
Това беше един от най-истинските и радостни творчески процеси, тъй като всички от екипа заедно мислихме как да се развие историята в сюжета на представлението. Постоянно носихме в себе си поне няколко Чехови тома, а Жоро предпочиташе да гледа оригиналите на руски, за да улови и най-малкия детайл. Беше незабравимо лято, изпълнено с репетиции, дискусии, празници и писане, дори на плажа. Всички имаме невероятни спомени от периода на създаване на нашия спектакъл.
Милен Николов е твоят партньор на сцената в този спектакъл, трудно ли изградихте баланс помежду си или бързо влязохте в ритъм?
Милен е чудесен партньор и много се радвам, че така добре се допълваме на сцената. Тъй като представлението е изключително динамично и експресивно, е много важно заедно да разпределяме енергията си, за да можем да задържим цялото внимание от начало до край. Също много важно е да има истинска комуникация между нас, тъй като има моменти, в които дори не се гледаме, а трябва да усещаме другия.
Аз лично чувствам, че това представление е като гладиаторска битка. Реално ние нямаме излизане от сцената след началото на спектакъла. Затова е много важно с Милен да се подготвяме за това и се стараем всеки път да откриваме нови методи, дори когато си преговаряме текста. Напоследък много обичаме да се загряваме със смях. Смехът свързва уникално.
Главните герои на пиесата са аристократката Олга Ивановна и бедния по произход, но преуспяващ Пьотр Сергеич. Предизвикателство ли беше за теб да влезеш в ролята на Олга?
Олга ми е много любима. Обичам да я гледам отстрани и отвътре, като я пускам в себе си и да се дистанцирам от нея. Разплаква ме, забавлява ме, състрадавам ѝ. Имаме много близки неща и същевременно диаметрално далечни. Но най-важното е, че я чувствам, разбирам и мога да кажа обичам. Обичам моментите, в които ѝ позволявам да живее през мен. Мисля, че това е най-красивото на театъра.
Любовта ли е човешкото чувство, което най-трудно се изиграва на сцена?
Със сигурност любовта не се изиграва. Тя се живее. Независимо дали на сцената или пък в живота… Трябва обаче смело и искрено сърце. Но тъй като сцената увеличава и компресира всичко, фалшът повече си личи. Да разкриваш любовта си пред публиката е особена форма на разголване и споделяне.
В последно време много ме вълнува връзката с публиката. Ние усещаме, какво се случва с хората в салона и вероятно точно това е причината всяко представление да е различно от предишното. Публиката е различна, а и ние също. Всеки спектакъл е уникална връзка и преживяване, което никога няма да се повтори в точно този си вид. Едно много близко споделяне.
Важен ли е танцът за представлението? Може ли движението на тялото да се превърне в инструмент на любовта?
Да, танцът е много важен. Той е част от езика на представлението. Всяка кулминация, когато думите вече не могат да допълнят нищо и нямат никаква сила…тогава се включва танцът. Там е точката на пречупване, най-горещото и наелектризирано място в „Краят на градината“.
Танцът прави представлението още по-различно и той не е просто танц, а част от драматургията, от стила на спектакъла и от живота на персонажите. Прекрасна работа на хореографката Ива Караманчева, която направи много силна и същевременно феерична спойка на движението с текста. Разбира се, че движението на тялото е любов. Точно както всичко, което се прави с любов.
Какво следва след края на градината?
От една страна, надеждата, че преживяното те е научило на много и ще ти помогне да надмогнеш грешките си, както и да простиш. От друга началото на следващата. Вярата в новото. Точно там, в края ѝ, си на ръба между двете.
