6 октомври, 1967
Огромен ковчег се носи от група хипита по улица “Хайт” в Сан Франциско. Предния ден целият град е облепен с анонси за погребение. В ковчега няма тяло или останки, там има идея. На 6 октомври „Лятото на любовта“ свършва. Много от хипитата се връщат по родните си места и си намират работа. Погребението е тяхна идея, не е контрапротест. Хипитата го правят, за да изпреварят медиите. Те са на ясно, че движението им, рано или късно, ще стане просто лайфстайл и ще се комерсиализира до степен, в която ще бъде в противоречие на самото себе си. Затова стотици хипита съпровождат ковчега до края на „Хайт“, където го палят и гледат как гори.
Шествието „Смъртта на хипито“, 06.04.1967 /IconicImages/
60-те години са повратно десетилетие за много социални проблеми в световен мащаб. Светът е разделен на два лагера. Студената война е в пълен ход и пропагандата е жестока и в двата блока. СССР и САЩ провеждат множество военни кампании, с които да подсигурят влиянието си над сателитните държави. Светът и в двата лагера се радва на икономически и демографски бум. Нещата на повърхността изглеждат добре. Има работа за всеки, в същото време има постоянна заплаха от ядрена война, което държи трудовата ръка на страната във военно възпитание.
Но поколенията, които израстват в Америка след войната, искат нещо повече. Не случайно точно в това десетилетие порасналите деца на богатата победителка започват да искат промени. На всеки социален фронт. Заражда се втората вълна феминизъм, която се бори за равенство между половете. Др. Мартин Лутър Кинг повежда мирната борба за граждански права, а сексуалната революция започва да дава причини за сформирането на LGBT(lesbian, gay, bisexual, and transgender) обществото. Кенеди е застрелян и с него умира последната надежда за мирно разрешаване на проблема във Виетнам. На фона на цялата тази вряща, недоволна, цивилна маса, американското правителство решава да изпрати близо двеста хиляди войници в Индокитай. В следващите десет години тази война ще се окаже една от най-безмилостните и опустошителни в човешката история.
Протест срещу войната във Виетнам. Бостън, 1965. /Washington post/
На една група хора всичкото насилие, омраза и страх им идва вповече. Те не виждат смисъл в реда на държавата и обществото си и просто решават да се изолират. Тези хора не са в организация и не се събират всяка седмица, за да обсъждат възможни решения на проблемите на обществото, защото те не участват в него. Те просто искат да са свободни и щастливи. Наричат се хипита и си живеят живота. За тях във взаимоотношенията няма място за омраза, завист и агресия, всичко е любов, емпатия и взаимопомощ. Слушат хубава музика, пушат хубава трева и взимат ЛСД на поразия. За тях сексът не е табу, а нормална човешка потребност, която задоволяват често и без напрежение. Те са навсякъде в страната и почти навсякъде са недобре дошли.
Това са изтърсаците на богатата средна и висока класа на следвоенната Америка. Те не са лишавани от нищо като малки и са свикнали всичко да е лесно. Какво по-лесно от това да си свободен, да нямаш грижи, да правиш секс в парка и после да попътуваш с едно картонче за 20 цента? Няколко пъти в годината да направиш транспарант, на който пише нещо от сорта на „Make love not war“ и после да повториш упражнението. Оказва се, че не е толкова лесно. В много щати полицията не толерира хипитата, които обикновено живеят на комунален принцип и ги гонят от домовете им.
Още от края на 50-те Сан Франциско започва да гради реноме на толерантен град. За разлика от Чикаго и Ню Йорк в Сан Франциско не е толкова зле прието да бъдеш различен. Това се дължи на петнадесетгодишно, систематично изселване на гейове от всички части на САЩ именно в Сан Франциско. С времето те облагородяват града и променят културата. Това, плюс зараждащата се алтернативна музикална сцена в района с банди като „The grateful dead“ и „Big brother and the holding company“, дава предпоставки за друго мислене.
„The psychedelic shop“, Сан Франциско /realclearlife/
И така в средата на десетилетието по протежението на улица „Хайт“ започва да се заражда субкултура, която малко по малко започва да се развива в общество. Появяват се първите “Head Shops”, в които можеш да си вземеш всичко от листчета до пейот. С наркотиците идват и големите идеи. Много хора започват да наемат малките къщи в квартала и да си споделят наема. Понякога в една къща живеят по десет, дванадесет човека. Едновременно с това в квартала отваря врати първият по рода си свободен магазин, в който можеш да вземеш всичко, от което имаш нужда, без да плащаш. Магазинът разчита на добра воля и дарения и няма печалба. Малко след него в обществото се изгражда и свободна клиника. Отвсякъде се чува психаделичен рок, парковете са пълни с мирис на цветя и марихуана, а под дърветата лежат хора поели на пътешествие към себе си.
Може би лятото на любовта щеше да е всяко лято в Сан Франциско, ако в цялата картинка не се намърдва огромният Хънтър С. Томсън. По това време той живее наблизо до хипи квартала и е също толкова голям привърженик на ЛСД-то, колкото и децата на цветята. През ранната пролет на 67-ма Хънтър пише статия за Ню Йорк Таймс, в която разкрива, какво се крие в центъра на Сан Франциско. Имайте предвид, че тогава все още няма инстаграм и хипитата успяват да бъдат оставени на мира от масовите медии. Статията на Хънтър предвижда, че поне 20 хиляди души ще дойдат през лятото, за да видят какво става. Оказват се пет пъти повече.
От май до края на септември в “Hashbury” се преселват повече от сто хиляди търсещи хора. Всички тръгнали да търсят щастието и свободата си. За съжаление огромният човекопоток води със себе си капитализъм и комерсиалиция. Скоро новинарски екипи започват да правят репортажи, идват документалисти и репортери. В средата на април Джон Филипс(The mamas and the papas) и музикалният продуцент Лу Адлер започват планирането на музикален фестивал, който ще изведе хипи културата от мазето и ще я вкара във всеки телевизор в Америка.
Джордж Харисън, „Лятото на любовта“ 1967. /reddit/
Лятото е горещо и меродавно. Към хипитата се присъединяват ветерани от войната, тийнейджъри, които просто искат да се забавляват и дори средностатистически двойки на екскурзии. Всички живеят в унисон с природата и разтягат съзнанията си по всевъзможни начини. Никой не е притеснен от венерическите болести, които се развиват необезпокоявани в свободните тела на хипитата, никой не мисли, какво ще яде или къде ще спи. Тези хора са били напълно свободни поне за едно лято и това е повече свобода, отколкото ние ще имаме цял живот.
До края на август медиите са превзели квартала и дебатите за или против хипитата се водят във всяка голяма медия на континента. Хипарски групи изникват в Британия, Франция и Испания. Хипи пионерите са станали публични личности и хипи музикантите са на път да станат милионери. По всичко личи, че нещата са се объркали.
Септември идва и от сто хиляди остават по-малко от двадесет. Останалите се връщат към университетите си, гимназиите, работите или просто у дома. Хипи хайпът е отминал и е време да бъде погребан.
По време на погребалното шествие един от организаторите на събитието казва: „Това беше краят, не идвайте повече. Стойте, където сте. Отнесете революцията, където живеете и не е се връщайте, защото с това е свършено.“
