На днешната дата, преди четиредесет и шест години, Pink Floyd пускат в циркулация „The dark side of the moon“. Един от най-мащабните и необхватни музикали проекти в историята не само на рока, но на изкуството като цяло. „The dark side of the moon“ е повече разказ, отколкото албум, повече наръчник, отколкото парчета, повече философия, отколкото разтоварване.
От началото до края десетте парчета се движат по линията на живота с всичките си фази на падения и възходи. Затова и “Speak to me” започва с биещо сърце. Може би се вглеждам прекалено, но първото инструментално парче от албума е нещо като „В началото бе словото…“. Вкарва те в темата на албума без да те пита дали искаш или не. Няма песен, има само глас. След него следват малки подсказки за всичко това, което ще се случи по-нататък в деветте оставащи трака. Чуват се монетите, фрагменти от „The gig in the sky“, часовниците от „Time“. И от хаосът на звуците, които на първо слушане не означават нищо, и влизаш в спокойствието на „Breath“.
Пинк Флойд, 1971. /pinterest/
Идеята за албума се ражда някъде в Северна Америка, докато групата е на турне от вече близо година. Всички са фрустрирани, изнервени, депресирани и отчаяни. Тогава Роджър Уотърс казва нещо от сорта на „Нека направим албум за това“. Флойд преглеждат идеите, които са нахвърляли и малко, по малко започват да ги развиват в песни.
Дишай. Това ти казва успокоителния глас на Гилмор. „Дишай“, защото тепърва започваме да полудяваме всички. По най-кроткия и спокоен начин текстът те слага на мястото ти и те обезверява още от самото начало. Чувстваш се излъган и единственото нещо, което искаш да направиш е да бягаш. Започва “On the run”, чуваш стъпките и замръзваш на място. Някой вече го прави вместо теб. Паниката е основна тема в албума и е постигната с такава лекота, че дори не осъзнаваш защо си стресиран.
По време на записите, Лондон, 1972. /imgcop/
Когато решават да запишат албума, Пинк Флойд настояват това да стане с най-добрата налична техника. Те взимат нови синтезатори и мултитракови рекордъри, които им позволяват да експериментират със синтетични звуци. Освен това всички записи са направени в квадрафоничен, съраунд звук, който най-точно може да предаде атмосферата на проекта. Записите са направени в две сесии. В първата групата прави началните версии на „Money“, “Us and them”, “Time” и “The gig in the sky”. След това всички си взимат около два месеца почивка и се подготвят за турне в САЩ. По време на това турне “Pink floyd” вече имат всички песни от албума и ги изпълняват на живо. Не в същите варианти, в които ще бъдат издадени по-късно. В живите изпълнения “The great gig in the sky” е съпровождана от различни свещеници, които проповядват, плюс „Отче наш“, а „Money“ е била по-бавна и с малко по-различен текст.
Изведнъж чуваш звук от стрелки на часовници, будилник и камбани. След това влиза сърдечния ритъм, колкото да ти напомни, че си още жив. В интрото на песента се чувстваш спокоен и сигурен. Измерваш секундите, сърцето ти бие и май всичко ще бъде наред. И ако не се заслушваш в текста, всичко е наред. Но после чуваш “And then, one day, you find ten years have got behind you. No one told you when to run. You missed the starting gun” и ти става криво. Защото ти казаха да бягаш в предната песен, но ти остана. И така времето те отнася в „The great gig in the sky“. Където вокалите на Клеър Тори те оставят безсилен.
Платиненената плоча на „The dark side of the moon“ /TGRO/
След втората звукозаписна сесия, която се състои в началото на 73-та „The dark side of the moon“ е завършен. Албумът е пуснат за продажба на 01.03 същата година. Плочата се продава с невероятна скорост и се задържа в класацията на Билборд за рекордните 741 седмици от 73-та до 88-ма. До днешна дата има продадени повече от 45 милиона копия на “The dark side of the moon” и е сертифициран петнадесет пъти платинен в САЩ.
Чуваш звука от касата, монетите, късането на хартия. След това влиза китарата и изведнъж се сещаш, че това е рок албум. „Money“ те вади за малко от света, в който си живял в последните пет песни. Точно това е предназначението на сингъла на албума. Дава странична гледна точка, различна от тази в проекта, но прекалено позната извън него. Техният свят не нашия. От “Money” незабележимо разказът преминава в “Us and them” и темпото отново се успокоява. Гилмор те връща в старото настроение на меланхолия и безтегловност, без текстовете на Роджър Уотърс да ти казват нищо добро.
Култовата обложка /JimBase/
За корицата и графичния дизайн на албума, Пинк Флойд се обръщат към познатия им Сторм Торгерсън. Ричард Райт го моли за нещо много графично и много просто. Оттам Сторм се свързва с артист на име Гордж Харди, който рисува един от деветте различни дизайна за албума. След като Сторм показва дизайните на групата всички са единодушни, че искат триъгълната призма със светлинния лъч, минаващ през нея. Това се превръща в една от най-разпознаваемите корици на всички времена. Не трябва да си рок фен, за да знаеш, че това е „The dark side of the moon“.
“Any colour you like” с психаделичното си начало те въвежда по дъгата от другата страна на култовия дизайн на обложката. Този инструментал ти дава време за ретроспекция. Оставя всички мисли, които ти се въртят в главата, да приемат форма и смисъл. Започваш да подреждаш пъзела. Приемаш лудостта си и си готов за “Brain damage”. Песента, която много казват, че е написана за бившия член на групата Сит Барет, който напуска за да се бори с психичните си проблеми и оставя Пинк Флойд да поеме в друга пососка, е повече църковен химн, отколкото рок балада. В крайна сметка всички сме луди и отиваме на едно и също място – в тъмната страна на луната, където „Eclipse“ те прегръща в меланхолията си и ти дава покой.
През 73-та никой не говори за психичните проблеми, както се говори за тях днес. Никой не иска да си признае, че на двадесет и нещо години, може да имаш ментални проблеми, особено ако си рок звезда. Но Дейвид Гилмор, Ричард Райт, Роджър Уатърс и Ник Мейсън го правят. “The dark side of the moon” не изпреварва времето си, а го чупи – точно както призмата пречупва светлинния лъч и го превръща в нещо друго.
Четиредесет и шест години по-късно десетте парчета са толкова актуални, колкото никога не са били. Във време, в което всеки пети човек под тридесет страда от някаква форма на ментално заболяване и хората масово живеят в хроничен стрес, от което и да е друго време в историята.
