Да поставяш на сцена класически текстове като романа „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд е като да играеш на руска рулетка. Изисква се не само смелост, но и не малка доза лудост. Може би именно това събира двама от най-провокативните млади творци в съвременния български театър. Ирена Иванова е драматург и асистира на режисьора на спектакъла – Стайко Мурджев. Мястото е Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград, а в ролята на Дориан Грей влиза актьорът Севар Иванов. Премиерата застрашително наближава – 11 март. Залогът е голям. Срещаме се с Ирена за да ни разкаже как върви подготовката на спектакъла.
С какво те провокира „Портретът на Дориан Грей“ за да се включиш в проекта?
Оскар Уайлд ме занимава от доста време, най-вече с книгата си “Глас от бездната de profundis”, която, след като прочетох, се нареди сред книгите, които препрочитам и препоръчвам. Участието ми в проекта дължа на сбор от знаци и притегателни сили, които дълго време ме насочваха към него. Оскар Уайлд се появяваше навсякъде, във всяка антикварна книжарница, от витрините на галерии, навсякъде, докато не се случи нещо крайно мистично, което предпочитам да запазя за себе си. Така попаднах в екипа на Стайко Мурджев, който ме покани за негов асистент.
Също като него, мен също силно ме занимава темата за нарцисизма като болест на духа. “Портретът на Дориан Грей” е един опит за изследване на това толкова често явление в някои хора. Екипът събира големи професионалисти, които дават най-доброто от себе си за спектакъла и вярвам, че освен, че се движим в правия път, ще изпълним задачите, които сме си поставили, а те никак не са леки. Отговорността и опасността да работиш с този текст е голяма, но всяко усилие си струва.
Защо творчеството на Оскар Уайлд продължава да вълнува все така човечеството?
Оскар Уайлд говори за неща, валидни и днес. В текстовете си той разисква дори психоаналитични теми, още преди появата на психоанализата. Текстовете му определено са изпреварили времето си. Основните теми, за които той разпалено пише, са ‘идеалът’, тънката линия между изкуството и живота, теченията на хедонизма, като начин на живот и най-вече изследването на ‘нарциса’. Всички тези теми, разбира се, са отражение на неговия личен живот и неговите опитности и бляскав ум, му позволяват да ги изследва в дълбочина. Това, в комбинация с красотата на художествените образи, които създава, го превръщат в един от най-добрите писатели и драматурзи на всички времена, които заслужават да живеят не само в книжарниците, но и на сцената.
Разкажи ми за работата ти с режисьора на спектакъла Стайко Мурджев. Сработихте ли се бързо или ви беше нужно повече време?
Не ни трябваше време за сработване. За мен работата ни започна със странното и приятно усещане, че сме правили всичко това вече много пъти и преди. Мислите ни се подреждат като пъзел, който гради голямата драматургична картина на спектакъла. Много е важно един спектакъл да лежи върху стабилните основи на текста. Двамата работим в тази посока, като включваме части от романа в драматургичната му адаптация. Благодарна съм и радостна, когато ми се случи такава творческа симбиоза, нещо изключително рядко смея да кажа. Но няма случайни неща. Някой друг отдавна е начертал тези пътища с идеята за създаването на нещо много по-голямо от нас самите.
Би ли нарекла представлението – алтернативно?
Абсолютно. Прочитът на Стайко Мурджев е изключително съвременен. За мен той е един от малкото режисьори, които правят истински “европейски театър”, в пълния смисъл на израза. Интересното е, че той осъвременява текста, не променяйки самия текст или дрехите на актьорите, а чрез работа с тяхната актьорска енергия. Метод, който вълнува и мен, както в киното, така и в театъра.
На какъв етап сте в момента? Хвана ли те вече сценичната треска?
На един от финалните етапи сме. Съвсем скоро към спектакъла ще бъдат добавени осветление, звук и костюми. Всички много се вълнуваме и идването на премиерата осезаемо се усеща. По-мобилизирани сме от всякога. Голямата картина вече е пред нас. Остава актьорите да я разкрият пред всички.
Момент от репетициите, който никога няма да забравиш.
Центрофугата, в която се намираме е толкова силна, че трудно разграничавам моментите в нея. Но може би един от моментите, които всеки път силно ме вълнува, е моментът, в който художникът Базил Холуърд казва една молитва преди да знае че ще умре, която силно изкънтява в главата ми.
След спектакъла „Очи сини, коси черни“ мислиш ли за твой нов спектакъл?
Да. Имам силното желание и намерение да поставя на сцена романа си “Остайница”. Вече работя в тази посока.
