Поводът за това интервю с художника Даниел Дянков е наскоро откритата му изложба „Другият живот”, която можете да видите до 30 септември в столичната „Галерия 10”. Дянков е роден в град в Русе, където живее и твори и към днешна дата. Образованието си получава Художествената гимназия в София, а краткият прочит на дългата му творческа биография включва над 30 самостоятелни изложби в България, Швейцария, Германия, Австрия и Холандия. През 1994 г. е удостоен с наградата „Акад. Дечко Узунов”, с награди от участия в биеналета и изложби в Пловдив, Варна, Русе, Бургас, както и със стипендия от на Фондация „Про Хелвеция“.Освен на четката, Дянков е и човек на словото – зад гърба си има издадени две стихосбирки – – „Между Точката и Тъгата“, ИК „Жанет 45“, 2012 и „След Точката“, ИК „Парнас“, 2015 г. с рисунки на Милко Божков.
Изложбата му в София включва нови негови работи от цикъла „Другият живот”, които Дянков създава върху случайно намерени търговски финансови документи от периода 1937-1941 г. По този начин авторът прави скок не само назад във времето, но успява да преосмисли функцията на баналния предмет, придавайки му художествена форма, която му вдъхва нов живот.
В изложбата са включени и негови творби извън цикъла, чрез които Дянков представя пред софийската публика друго свое лице, което обаче, ако не допълва най-новите му работи, то със сигурност показва на зрителя творческата еволюция, отвела го „Другия живот”.
Експозицията включва платна от цикъла „Другият живот“, както и картини от ваша предишна изложбата „След точката”. Защо решихте да направите това обединение?
„Другият живот“ трябва да се възприема като метафора, защото Творецът, в случая авторът, е създал друга реалност, а са обединени, защото вървят в посоката на търсенията на художника. Смятам, че е интересно как от едно нещо се ражда друго, което не го повтаря, но всичко носи почерка на авторското мислене.
Като платна за картините от „Другият живот” използвате нетрадиционни материали, които сте намерили случайно на таван. Каква е тяхната история?
Историята е много прозаична. При разчистването на един таван попаднах на фактурите на дядото на жена ми. Нещо ми „просветна“ и ги запазих. Не знаех какво ще бъде направено, но усещах, че ще бъде мое и сериозно. Естествено, всичко мина през период на мислене и след три месеца се появи цикълът „Другият живот“, който се състои от 12 картини. Постарах се да издам и каталог, който ще остане в историята.
До каква степен случайността и изкуството се преплитат?
Случайността може да бъде в първоначалния импулс за създаване на едно произведение. Всичко друго е анализ, сериозна работа и “ маестрия“ (терминът е на художника Иван Ненов – професионално майсторство).
Кой обаче е другият живот? Този на изкуството или на една фактура?
Другият живот е този на изкуството. Прозаичният живот затова се казва прозаичен – няма нищо общо с естетиката и красивото.
Има ли връзка между съдържанието на дадена фактура и избрания художествения подход към нея?
Няма нищо общо. Иначе трябваше да рисувам печки, шевни машини и грамофони.
Нека кажем и няколко думи за другата половина от платната в изложбата. В тях подходът, а и художественото внушение, са доста различни?
Още от началото на творческия си път през 1991 г. търсех трептенето на цвета, един особен поантилизъм. Във времето точката се превърна в релеф и водеща линия на композицията.
Тези платна да има недвусмислено усещане за широта, дори намек за безкрайност, но във всяко то тях е вложена и геометрична организация, дори решетка. Особено ясно личи това, например, в работата ви „Медальонът на Мария“. Може ли изкуството да намери балансът между реда и хаоса или дори ентропията?
Усещането за широта и безкрайност са в темата. Имала ли е Мария медальон? Историята мълчи, а аз го нарисувах. Само изкуството може да намери баланса между реда и хаоса?
В момента, а вероятно и винаги, в изобразителното изкуство има една свръхреалистична вълна, която се опитва да предава, дори документира реалността във формат „едно към едно”. Мислите ли за тези тенденции?
Форматът „едно към едно“ ми е чужд. Никога не съм рисувал по този начин. Това го гледаш по фотографии, в живота, а аз мисля, че правенето на изкуство трябва да излиза от „главата“ на художника. Другото са копирки, откровени заемки, които са изпразнени от всякакъв смисъл.
Тъй като вие сте и автор на две стихосбирки („Между точката и тъгата” и „След точката”). Може би ще се съгласите, че има неща, които трудно се подават на описания с думи. Има ли обаче такива, които не могат да бъдат нарисувани?
Не мисля, че има неща, които не могат да бъдат нарисувани и описани. Всичко зависи от авторския поглед. Поезията и живописта се допълват. Влизат едно в друго.
И накрая, за да избягаме от журналистическото клише, искам да ви попитам какво не възнамерявате да направите в бъдеще?
Каквото не съм правил и досега – компромисни работи.
