На 26 април 1986 г. в 1 часа 23 минути 58 секунди серия от взривове разрушава реактора и зданието на ІV енергоблок на Чернобилската АЕЦ, разположена близо до беларуската граница. Чернобилската катастрофа става най-голямата техногенна катастрофа на ХХ век.
За малката Беларус (с население 10 млн. души) това е национално бедствие, макар че самите беларуси нямат нито една атомна централа. Тя все така си е аграрна страна, с повече селско население. 23% от територията ѝ е заразена с радионуклеиди. За сравнение: в Украйна е заразена 4,8% от територията, а в Русия – 0,5%.
Светлана Алексиевич, носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г., е в района на Чернобил в първите дни след аварията – въпреки това са ѝ необходими 11 години, за да напише книгата си. Творбата й вижда бял свят през 1997 г. и е преработена от писателката през 2013 г.
„Ако по-рано, когато пишех книгите си, се бях вглеждала в страданията на другите, то сега аз и моят живот бяхме станали част от събитието. Аз съм свидетел на Чернобил. Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха десетилетия от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността. На баналността на ужаса. Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света“, разказва Светлана.
Случилото се оставя трайна следа не само в нейното съзнание, но и в това на цели поколения нейни сънародници.
„След нощта на инцидента се преместихме в друго място в историята. Направихме скок в нова реалност и тя, тази реалност, се оказа по-висока не само от нашето знание, но и от въображението ни. Скъса се времевата връзка. Миналото изведнъж се оказа безпомощно, в него нямаше на какво да се опреш, във вездесъщия (както вярвахме) архив на човечеството не се намериха ключове, за да се отвори вратата. Неведнъж в онези дни чувах: „нямам думи, за да предам това, което видях и преживях”, „никой по-рано не ми е разказвал такова нещо”, „в нито една книга не съм чел за това и в киното не съм гледал”. Между времето, в което стана катастрофата и времето, когато почнаха да разказват за нея, имаше пауза. Момент на онемяването. Него всички го запомниха…“, твърди нобеловата лауреатка.
Текстът по-долу е откъс от книгата на Светлана Алексиевич „Чернобилска молитва (Хроника на бъдещето)”. Превод от руски – Момчил Шопов.
Монолог за това, че трябва прибавим нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем:
„Трябват ви факти и подробности от онези дни ли? Или моята история? Аз там станах фотограф… Дотогава никога не се бях занимавал с фотография, а там изведнъж започнах да снимам, случайно намерих фотоапарат. Така, за себе си. А сега това ми е професията. Не можех да се освободя от новите чувства, които изпитвах, това не бяха краткотрайни преживявания, а цялата история на душата ми. Аз се промених… Светът ми се видя друг… Разбирате ли?
(Говори и нарежда на масата, столовете, перваза снимки: гигантски слънчоглед, голям колкото колело на каруца, щъркелово гнездо в празно село, самотно селско гробище с табелка на вратата: „Висока радиация. Вход забранен“, детска количка в двора на къща с разбити прозорци, на нея е кацнала врана като над гнездо, ято жерави над подивелите полета…)
Питат ме: „Защо не снимаш на цветна лента? Цветно?“. Но нали е Чернобил… Черното билò… Други цветове не съществуват… Моята история ли? Коментарът ми към нея… (Сочи снимките.) Добре. Ще се опитам. Разбирате ли, всичко това го има тук… (Пак сочи снимките.) Тогава работех в завод, а задочно учех история в университета. Шлосер втори разряд. Събраха ни една група и по бързата процедура ни изпратиха. Като на фронта.
– Къде отиваме?
– Където кажат.
– Какво ще правим?
– Каквото кажат.
– Но ние сме строители.
– Ето, ще строите. Ще градите.
Строяхме помощни помещения: перални, складове, навеси. Мен ме сложиха при разтоварването на цимента. Какъв цимент, откъде – никой не проверяваше. Товарехме, разтоварвахме. Денем гребяхме с лопатите, вечерта зъбите ни блестяха. Човек от цимент. Сив. И аз, и спецдрехите ми. Вечер ги изтупвах, на сутринта пак ги обличах. Провеждаха с нас политбеседи. Герои, подвиг, на първа линия… Военна лексика… А какво е това бер? Кюри? Какво е милирентген? Задавахме въпроси, командирът не може да отговори, във военното училище не го бяха учили на това. Мили, микро… Все едно на китайски. „За какво ви е да знаете? Правете това, което ви наредят. Тук сте войници.“ Войници, но не затворници.
Дойде комисия. „Е – успокояват ни, – всичко е наред. Фонът е нормален. На четири километра оттук не може да се живее, хората ще ги изселват. А при вас е спокойно.“ С тях имаше дозиметрист, взе и включи кутията, която му висеше на гърба, и с дългия прът мина по нашите обувки. И отскачаше настрани… принудително.
Ето тук започва най-интересното, особено за вас като писател. Как мислите, колко дълго помнехме онзи момент? Преко сили няколко дни. Не е способен нашият човек да мисли само за себе си, за собствения си живот, докато е затворен в такава система. Нашите политици не са способни да мислят за цената на живота, но и самият човек също. Разбирате ли? Не сме устроени така. От друго тесто сме. Разбира се, всички пиехме там, и то здраво пиехме. През нощта нямаше трезви, но пиехме не за да се напием, а за да си поговорим. След първите две чашки на някого ще му домъчнее, ще си спомни за жената, децата, ще разкаже за работата си. Ще напсува началниците. Но после, след една-две бутилки… Разговорите бяха само за съдбата на страната и за устройството на вселената. Спорове за Горбачов и Лигачов. За Сталин. Велика държава ли сме, или не, ще изпреварим ли, или няма да изпреварим американците? Осемдесет и шеста година… Чии самолети са по-добри, а космическите му кораби са по-надеждни? Е, Чернобил гръмна, но наш човек първи полетя в космоса! Разбирате ли, до прегракване, до сутринта. Говорехме защо няма дозиметри и защо не ни дават за всеки случай разни прахчета. Че нямаше перални, за да перем всеки ден специалното облекло, а не два пъти в месеца, се обсъждаше последно. Между другото. Разбирате ли, така сме устроени. Дявол да го вземе!
Водката беше по-скъпа от златото. Беше невъзможно да си купиш. В околните села изпихме всичко: водка, самогон, лосион, намирахме лакове, аерозоли… На масата имаше трилитров буркан със самогон или мрежичка с одеколон „Шипр“… И разговори, разговори. Сред нас имаше учители, инженери… Абсолютен интернационал: руснаци, беларуси, казахи, украинци. Философски разговори… За това, че сме пленници на материализма, а материализмът ни ограничава с предметния свят. Че Чернобил е изход към безкрайността. Помня как спорехме за съдбата на руската култура, за влечението ѝ към трагичното. Без сянката на смъртта нищо не можеш да разбереш. Само през призмата на руската култура би било възможно да се осмисли катастрофата. Само тя е готова на това. Живяла е с предчувствието… Страхувахме се от бомби, от атомната гъба, а то какво стана… Хирошима е страшна, но вече е разбираема… А тук… Знаем как гори къща, запалена с кибрит или от снаряд, а това не прилича на нищо. Носеха се слухове, че това е неземен огън, даже не огън, а светлина. Блещукане. Сияние. Не син, а гълъбов. И не дим. Преди учените ги сравняваха с боговете, а тогава бяха паднали ангели. Демони! Човешката природа както си беше, така и си остана тайна за тях. Аз съм руснак, от Брянска област. И там седи един старец на прага, къщата му наклонена, скоро ще падне, а той философства, ще преустройва света. Във всеки заводски пушком ще се намери по някой Аристотел. Във всяка пивница. А ние бяхме досами реактора…
Налитаха ни разни вестникарски репортери. Снимаха. Измисляха си сюжети. Снимаха прозореца на изоставена къща и слагаха до него цигулка… И го наричаха „Чернобилска симфония“. А нямаше какво да се измисля. Исках да оставя за спомен всичко: смачкания от трактор глобус в училищния двор, почернялото изпрано бельо, което вече няколко години висеше на балкона, остарелите от дъжда кукли… Изоставените братски могили… Тревата, висока колкото гипсовите войници, а върху гипсовите автомати – птичи гнезда. Вратата на къщата е разбита, мародерите вече са я изтарашили, а перденцата на прозорците са спуснати. Хората са си заминали, в къщите им остават да живеят техните снимки. Сякаш техните души. Нямаше нищо маловажно, дребно. Исках да запомня всичко точно и подробно: в колко часà съм го видял, какъв цвят е било небето, какво съм усещал. Разбирате ли? Човекът си е тръгнал от онези места завинаги. А какво е това? Ние сме първите хора, преживели това „завинаги“. Не трябва да пропуснем нито една дреболия. Лицата на старите селяни, които приличат на икони… На тях най-малко им беше ясно какво става. Те никога не бяха напускали своя двор, своята земя. Появили са се на света, обичали са се, изкарвали са си хляба насъщен с пот на челото, продължавали са рода. Дочакали са внуци. И изживели живота си, смирено напускаха тази земя, влизайки в нея, превръщайки се в част от нея. Беларуската къща! За нас, гражданите, домът е машина за живот. А за тях е целият свят. Космос. Пътуваш през празните села… И така ти се иска да срещнеш човек. Разграбена църква… Влязохме – миришеше на восък. Прииска ми се да се помоля… Исках да запомня всичко това. Почнах да снимам… Това е моята история…
Неотдавна погребах мой познат, с когото бях там. Почина от рак на кръвта. Имаше помен. По славянски обичай пийнахме, хапнахме, разбирате ли? И започна разговор до полунощ. Първо за него, за покойния. А после? А после пак за съдбата на страната и за устройството на вселената. Дали руските войски ще напуснат Чечня, или не? Дали ще започне втора кавказка война, или вече е почнала? Какви шансове има Жириновски да стане президент? Какви са шансовете на Елцин? За английската корона и принцеса Даяна. За руската монархия. За Чернобил. Сега вече има някакви предположения… Едното от тях е, че извънземните са знаели за катастрофата и са ни помогнали, другото е, че това е бил космически експеримент и след известно време ще почнат да се раждат деца с гениални способности. Необикновени. А може беларусите да изчезнат, както някога са изчезнали други народи: скифите, хазарите, сарматите, кимерийците, хуастеките? Ние сме метафизици… Живеем не на земята, а в мечтите, в разговорите. В думите… Трябва да прибавим нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем. Даже редом със смъртта…
Това е историята ми… Разказах я… Защо почнах да снимам ли? Защото не ми достигаха думи…“
Виктор Латун, фотограф
