Ибраим Маалуф знае какво е да си мултикулти 2. Далида е ранната версия. Затова и интересът му към нея събира като гости лица от различни светове. От кинокрасавицата Моника Белучи, през джаз-дивата Мелъди Гардо до „второто поколение“ френски певци с М – (Матьо Шедид, син на Луи Шедид), Тома Дютрон (син на Жак Дютрон) и дъщерята на шансонието Жак Ижлен и танцьорката Азиза Закине. Стилово са представени както рокаджии – Сушон и Арно, така и дошлите от уърлд музиката иранска певица и актриса Голшифте Фарехани, познатата ни малийка Рокиа Траоре и ливанецът Мика.
Представете си, че цялото това многообразие всъщност е било събрано само в една личност – крехка и магнетична, избрала за псевдоним звучното Далида. Очакванията от подобен трибют са доста рисковани – ами ако някой нещо не е направил, както сме си го представяли? Ами ако изпълненията, с които помним Далида, не могат да бъдат надминати? Вижте това акустично предизвикателство към тромпетиста, превърнал се в певец и към американката, предпочела древните руини на Баалбек, за да даде нов живот на италианската канцонета от 30-те, Tornerai във френския вариант на Далида:
Какво можем да добавим към дадената възможност на Моника Белучи да изпълни мечтата си да пее, освен „обърнатото“ дуо с М на останалия във вечността дует Далида – Ален Делон (Parole, parole), като Моника пее на М колко е красив. Соул-подходът към Come prima е сред най-сполучливите поне за мен в разчупването на стереотипите, заедно с Les gitans. Не мога да не се учудя от малките тромпетни партии на Ибраим – особено в сравнение с предишния му опус, посветен на Ум Калтум – египетската звезда от преди век.
Разбира се, един инструментал като трейлър към албума – Il venait d’avoir 18 ans е по-скоро намигване към наскоро излезлия биографичен филм за Далида, представена чрез обречените си любови, носители на трагизма, витаещ около нея. Ибраим Маалуф в интервю за партньорското на диска френско радио Европа 1 (открило Далида навремето чрез шефа си и неин съпруг Люсиен Морис) дори призна, че в процеса на работата открива, че едно от „завоеванията“ на Далида е брат на дядо му. И остава верен на заявеното си кредо след получаването на най-високата музикална награда за миналата година: „Ако не споделяме, не ставаме за нищо“. Като след последните му споделяния е и мини-концертът му с -М- при откриването на Лувъра в Абу Даби.
Когато преди двайсетина години стъпих на площадчето в Монмартр, което носи нейното име, все още я нямаше статуята. За сметка на това я имаше тишината на Нино Роси (1965), изпята от нея в Buona notte, amore/Bonne nuit, mon amour/Buenas noches, mi amor – необяснимо защо отсъстваща от подборката в диска. Затова си позволих в плейлиста да включа френската и испанската версия, както и едно почти прощално парче, обясняващо защо ще пее до края на живота си (Voilà pourquoi je chante). Kaкто и посветеното на Далида парче Les hommes de ma vie на Лус Касал – любимка от саундтрака на „Високи токчета“ на Алмодовар. В излезлия в средата на годината неин трибют, тя предпочита да направи версии на по-малко познати песни на Далида, като:
За финал – записаната в БНР за Балкантон българска версия на Gigi l’amoroso от Емил Димитров със съпровод на ФСБ. „Хубавата Джиджи“ е и смигване към Белучи, че обърнатите роли не са от вчера.
