Малък град. 24-ти декември, късно следобед. Вали мокър сняг, убийствена киша и мъглата е паднала ниско по улиците. Тръгнала съм да търся подарък, естествено – в последния момент. Никой не ми е виновен, разбира се – допреди един час се опитвах да осигуря Коледата на 130 човека: бюджетните организации по традиция плащат в последния възможен момент – 24-ти декември в 2 часа. Вече всички са се разотишли щастливи и е дошъл моят ред да търся подарък. Специален, обещала съм го от месеци. Имаме сделка с дъщеря ми – тя ще учи, ще се старае, а дядо Коледа ще й донесе Барби русалка, но не обикновена, а много красива Барби русалка.
Когато сключихме сделката, ми се стори лесно. Филмчето на Дисни току що беше излязло, а аз съм икономист и разчитайки на законите на търсенето и предлагането, логично беше да очаквам, че до Нова година пазарът ще е залят от кукли русалки. Днес установявам, че тук в този малък град това не работи.
Пети или шести поред магазин за играчки. Отдавна се отказах да търся по рафтовете, вече влизам и направо питам: „Имате ли кукли русалки?“. Съжалителни погледи от продавачките и един и същи отговор: „Не сме и получавали“. Последният магазин – все същият отговор и стоя на улицата и нямам идея какво да правя.
Тогава си спомням. В пощенската кутия имаше реклама на нов магазин от веригата Бонжур, странно цвете за нашия град – лъскав, красив, май имаше и играчки. Последен опит. Отивам с плаха надежда. Да, магазинът го има, работи и, да – има играчки. Виждам куклата, която търся, още от вратата – тя е красива, нежна, но не е русалка. Питам отчаяно: „Имате ли русалки?!“. И не може да бъде, продавачката казва: „Да, имаме!“. Вади куклата русалка – и жестоко разочарование: тя наистина е русалка, но е груба, нескопосно направена. Това не е подаръкът, който търся. Гледам тъжно двете кукли – и ми хрумва идея. Нали ги правят с еднакви размери тия барбита – а ако ги обединя? Костюмът от едната, русалката, но на другата красива кукла – каубойка?
Питам за цената. Глупавата русалка, само защото е модерна, струва колкото пет кукли. Другата също е скъпа. Правя наум сметки, не мога да си позволя, правя пак и въздъхвам – е, може пък да ни дадат някоя премия – и решавам.
„Вземам ги и двете“. Продавачката разцъфва в усмивки и куклите са мои.
Улиците са вече пусти, всички са се прибрали на топло. Хващам последния полупразен автобус за още по-малкото градче – и вече съм у дома. Мама и татко са приготвили празничната вечеря, майка ми ме пита тихо на вратата: „Намери ли?“. Отговарям: „Намерих нещо, като заспи детето, ще видим“. След вечерята двете проверяваме внимателно дали спи и се настаняваме в хола, където вадя покупките. Майка ми вижда марката на магазина и тихо пита: „Две?! Колко струват?“ Отговарям й: „Не питай“.
Тя въздъхва, след това се усмихва: „Нищо, нали ни дадоха коледен бонус към пенсиите“.
Обяснявам й идеята за размяната на дрехите. Вадим куклите и още от първия поглед и двете разбираме, че няма да се получи. Само кутиите са еднакви по размер – русалката е по-малка, едва сега виждам, че на нея пише „малка Барби“. Отчаяно я събличам, надявайки се, противно на всяка логика, че някак си ще се получи, но не – опашката стига до някъде, обаче няма начин да облека едната кукла в дрехите на другата.
Сривам се емоционално – дотук бях, сълзите ми сами текат. Майка ми тихо казва: „Просто ще ги подарим и двете, а?“, но аз зная, че не това съм обещала. Седим си двете и си ревем на Коледа. Вратата се отваря влиза баба ми – 80-годишна жена, поглежда ни изумено и пита: „Абе, какво сте се разциврили такива?“.
Обясняваме през сълзи ситуацията. Tя ни поглежда, въздъхва, проверява положението с двете кукли и казва: „Такааа, я да видим какво можем да направим“. И започва да раздава команди.
„Имате ли я тази русалка на картинка?“. Имаме я, разбира се – на три книжки, на видеокасета, на книжки за оцветяване. Баба я разглежда и ни строява в две редици: „Ти (това съм аз) отиди в спалнята, извади куфара изпод леглото, там има едни игли за дантели, намери най-тънката и я донеси. Ти (това вече е майка ми) – в гардероба във второто чекмедже има много стари копринени конци, донеси ги тук“.
Всичко е приготвено. Баба отново нарежда: „Донесете ми крем за ръце, че както са ми загрубели ръцете, не мога да плета дантела от копринени конци“.
Плаха надежда възкръсва. Гледам и не мога да повярвам. Изпод ръцете на моята баба се появява истинско вълшебство – красива морскосиньо-зелена копринена дантела, която тя наплита на твърде късата опашка, оправя банския, довършва тоалета на онази красива Барби и я превръща в истинска русалка. Тогава си спомням – моята баба, която винаги съм приемала за даденост, всички онези красиво избродирани покривки, всички ръчно плетени неща… забравила съм какъв майстор е била тя като млада и по-късно, когато ние бяхме деца.
Барбито, прекрасната Барби русалка е готова и тогава с майка ми идваме на себе си и се включваме и ние: в кутията майка ми прави малко хартиено гардеробче, където прибираме дрехите на нашата каубойка – нали вече е русалка, а аз изрязвам картинката от кутията на русалката и внимателно я залепвам на другата кутия. Опаковаме в красива хартия и всичко е готово.
На сутринта… ех, на сутринта! Да ви разказвам ли за нетърпeнието, с което детето изтърпя закуската, непрекъснатите погледи към елхата и красиво опакования пакет, и надеждата, с която го гледаше. След десетия въпрос „мога ли да отворя подаръка?“ най-сетне получи отговор: „Добре, давай“. Тя го отвори и ахна – с изумление произнесе: „Мамо, ти си вълшебница!“.
„Хайде сега, вълшебница – възмутено отрекох аз. – Нали знаеш, дядо Коледа носи подаръците“.
„Не, мамо, ти си наистина вълшебница! Не ми говори за дядо Коледа, с децата от седмици проверяваме магазините за Барби русалки, защото всички искат да имат и зная прекрасно, че никъде няма. Исках да ти помогна, защото знам колко си заета, да ти кажа откъде можеш да купиш, за да не обикаляш, но никъде, никъде нямаше. Къде я намерихте?“
„Не знам дали ще повярваш – авторитетно произнесох аз, – но тук цяла нощ три джуджета се скъсаха от работа, за да си получиш куклата“.
Смехът в стаята отекна чак в прозорците – баба ми се хвана за корема, а на майка ми сълзи й потекоха. Дъщеря ми ни погледна с онзи поглед – тези големите тотално не са наред и ме взимат за бебе, на което могат да разправят приказки за джуджета.
В следващия миг погледна куклата и потъна в своя свят: „Колко си красива, Капка! Ти ще се казваш Капка и ще си любимата ми кукла, ела да ти покажа къде ще живееш…“
