Това, което трябваше да е ревю за филма със заглавие „Пришълецът: завет”, много бързо премина в позабравения жанр „размисли и страсти”, за което авторът поема цялата вина. Все пак, за да няма разочаровани, нека да адресираме ревюто – филмът е добър. Ако харесват жанра и поредицата, гледайте го. Ако пък досега не сте гледали филми със „зеноморфи“ в главната роля, но смятате, че „Трансформърс” или „Отмъстителите” са фантастика, по-добре си остане вкъщи.
Набързо и „сервизната информация” – режисьор: Ридли Скот – добра, но не блестяща за неговите стандарти, работа; в ролите: Майкъл Фасбендер (на квадрат) – много добре, Катрин Уотърстон – мъка; двайсетина инкубатори за пришълци – толкова безлични, че разбираш за тяхното съществуване едва когато гадина ти разпори гръдния кош. Филмът е добър, защото е доста свеж като атмосфера и по оригинален начин се вписва в модерните в момента тенденции. Добър е и защото удържа това, което филмите от тази поредица всъщност са – хорър-фантастика, а не научна такава, но в същото време влиза с опашката наред на жанровите клишета или поне донякъде.
На първо място „Пришълецът: завет“ не се отказва от модерната в момента вълна от филми, които третират темата за колонизацията на нови светове, но я пречупва по свой начин. А тази вълна е наистина силна. Във фантастичните филми от 90-те и тези, снимани в началото на новото хилядолетие, почти всеки космически кораб беше натоварен с група междузвездни контрабандисти, миньори, спедитори и всякакви видове космически бачкатори, които се опитваха да изкарат надниците си под стрес и (най-вече) отблъсквайки атаките на всевъзможни извънземни гадове. Постепенно обаче репликите от типа „ще закараме тези кашони до планетата, каквото и да ни коства“ започнаха да се превръщат в „ще колонизираме тази планета, дори повечето от нас да умрат“.
В едни от най-успешните „научни фантастики“ през последните няколко години – „Интерстелър“, „Марсианецът“, „Пасажери“, „Гравитация“, „Проектът: Съншайн“, „Първи контакт“ научната тема и изследването на космоса започват да се оформят като нещо, без което просто не може. Тенденцията е съвсем разбираема с оглед на това, че човечеството рязко започна да променя начина, по който мисли космоса. За това основа заслуга имат огромният интерес към „супер земите“, които учените непрестанно откриват и за които се предполага, че могат да поддържат живот, стига някак да успеем да добутаме цивилизацията си до тях, а също и космическите програми за колонизиране на Марс, като например „Спейс Екс“ на Илън Мъск и други. Няма да закъснеят и филми, третиращи нови открития като гравитационните вълни, бъдете сигурни в това.
„Пришълецът: завет“ започва именно в този дух – космически кораб с група хора, натоварени с нелеката задача на колонизират далечна планета. Естествено, получава се неочакван и мистериозен сигнал от друга планета, която им е на път. Те отиват да го проверят и се натъкват на андроида Дейвид, познат като говорещата глава от края на предишния филм от поредицата – „Прометей“. Дейвид не само се е сдобил и с ново тяло, но е подготвил на космическите мисионери куп изненади от извънземен тип. Спирам до тук, за да не разкривам повече от сюжета, казаното дотук се разбира още в трейлъра.
Според мен двете най-големите достойнства на филма, като изключим пришълците, разбира се, са атмосферата, която режисьорът и операторът Дариуш Волски създават и мотивът за отношенията между творец и творение, около които се завърта целият сюжет. Комбинацията между двете правят филма много мрачен, на моменти дори потискащ. Патологичната нужда да надмогнеш същността си, създавайки нещо, което може в края на краищата да се окаже чудовище, превръща „Пришълецът: завет” в нещо като фантастична неоготика. Знам, че звучи префърцунено, но според мен именно това е била целта на Скот, затова са и всичките тези препратки към лорд Байрон, Пърси Шели, Вагнер и „Залезът на Боговете“.
След като гледате филма, вероятно ще се съгласите с мен, че точно имената на Пърси Шели и лорд Байрон са ключови за осмисляното на главния мотив. В имението на втория съпругата на първия –писателка Мери Шели, получава вдъхновение за написването на вечния си роман „Франкенщайн или новият Прометей“ (да ви припомням ли пак как се казваше предишната част от поредицата?). „Пришълецът: завет“, поне според мен, е филм, който се опитва да тематизира именно отношения, подобни на тези между Виктор Франкенщайн и неговото чудовище. Да разкаже историята за това докъде може да стигне едно разумно създание в своя хюбрис, своята жажда да създава с надеждата творението му да го пренесе във вечността.
Освен това след този филм вече е ясно и нещо, за което по-рано само подозирахме. Поредицата поема в малко по-различна посока от тази в по-старите филми. Чисто технологичните елементи, научната и силовата страна на фантастиката, ако искате, лека-полека започва да дават път на едно по-скоро мистично усещане за света на пришълеца. По-горе съвсем нарочно употребих думата мисионери, защото героите са именно такива – следвайки своята неназована религия, те приемат за своя мисия колонизирането на новата платена.
Безспорно мистична е и цялата цивилизация на „Инженерите“, която има ключова роля и в тази част. Мистично е и това, което се опитва да направи Дейвид. Между другото, в естетиката и атмосферата си филмът се доближава много до „Хрониките на Ридик“ и „Пандорум“, които, освен че са изключително недооценени според мен, също са представители на тази неофантастична готическа вълна.
Но така де, малко се отплеснах… Филмът си заслужава гледането, не защото е най-добрият „Пришълец“, а защото е показателен, че има още много потенциал в поредицата. И защото има спускащи се като от нищото гадове, които ти изяждат главата, а това винаги е приятно за гледане.
