Той: Случи се преди пет години. Беше есенен ден с дъжд. Тревата в задния двор се беше скрила под окапалите листа, които баща ми сигурно щеше да ме кара да събера в пластмасови торби. Бях се пльоснал в коженото кресло пред френския прозорец на покритата веранда. Стъпките му на горния етаж ми пречеха да се съсредоточа върху ярките цветове на ежегодната смърт. От кухнята миришеше на печен патладжан. Той ми беше наредил да сготвя… много обичаше патладжан.
Унасях се в своето безделие, когато ме стресна трясъкът от нещо тежко, което се изтърколи по стълбището от втория етаж. Мързеше ме да стана. Но след секунди къщата потъна в зловеща тишина. Надигнах се и се затътрих към хола. И там видях. Тялото на баща ми. На горните стъпала краката му в пижама на сини райета. Членът му провиснал заедно с тестисите през разкопчания дюкян – като оръдие, което ръждясва в изоставен музей на революцията. Голите му гърди затиснати от тежкия му корем. Космите омазани с кръв. Червена вадичка по посока на шията. Плешивата му глава на най-долното стъпало, изкривена в неестествен остър ъгъл. Под нея набъбваща червена локва. Половината лице с пяна по него. Другата половина избръсната, лявата му ръка стиска бръснача. Вонеше на неизчистен клозет.
Беше умрял преди да падне – това се доказа по-късно. Но аз знаех, че е мъртъв още в мига, в който го видях. Бях сигурен. И си помислих: тоя кретен ме оставя сам. Точно тези думи се изписаха в главата ми, ярко осветени сякаш: тоя кретен ме оставя сам. Какво ще правя без него? И ме обзе раздразнение. Оставих го да лежи и се върнах на креслото.
Какво друго си спомням ли? Равнодушие към смъртта… ъ-ъ, към смъртта на баща ми. Облекчение, че него вече го няма. Няма го да ме тормози. Постоянно изпитвах вина, че не се хвърлих към него да го прегърна. Не го преместих от мъчителната поза, в която беше паднал. Не плаках. Той също не плака, когато мама се прибра в България да умре. И живя цели седемнайсе години след нея.
Да легна ли на кушетката? Да, да, ето, лягам. Да си затворя ли очите? Ето, затварям ги. Залез, жълт като тиква. Това беше в деня, когато я изпратих. Сам. Напук на него. Когато разбра, че съм бил на летището, ме заплаши с револвера, върза ме в гаража и ме би. Него ден получаваше пратка и аз трябваше да я докарам в склада, където изаурите пресипваха хаша в пластмасови торбички. Провалил съм бил цели 24 часа приход! Оттогава Педро се залепи за мен, като че ли бяхме закопчани един за друг с белезници.
Педро беше педи. Черно педи. Сделката ни беше аз да си затварям очите, когато той се чукаше с баща ми, а той да си затваря устата за Сузана. Сузана беше първото ми гадже. И последното. Няма по-точно име за американска блондинка от Сузана. Но моята Сузана имаше коса, лъскава като антрацит и кожа с цвят на бърбън. Когато се изпразваше, мъркаше меко като котка. Това ставаше винаги на моето легло, върху едно одеяло, донесено чак от България. От мама. Сузана беше от Атлантик Сити, един дилър я доведе веднъж в Чикаго и тя остана. Обикновена курва, мислех си отначало. Така мина почти цяла година. Докато от България не дойде съобщението за смъртта на мама.
Една нощ, баща ми пиеше горе с бодигардовете си, телефонът иззвъня към един сутринта. Звъня пронизително, като влак, който отминава през Аризона. И аз вече знаех. Баща ми вдигна – на мен ми беше забранено да отговарям на телефона, когато той е у дома. После някой слезе по стълбата. Вратата на стаята ми се отвори и един от дебеловратите застана в рамката и излая: баща ти каза, че онази путка майка ти е получила каквото заслужава. Преселила се е на онзи свят. Цяла нощ мокрих възглавницата със сълзите си. Тихо, за да не вдигам шум.
На сутринта баща ми замина някъде задълго. Надвечер отидох да взема Сузана от улицата, беше в работните си къси дънки, бедрата й като хлябове, току-що извадени от фурна, стъпила на високи токчета, царица! Хората, като умре някой и го погребат, търсят да се натъпчат с храна. Аз не знаех дали мама вече е погребана, но внезапно, непоносимо ми се прииска да го натъпча в Сузана. Бях девствен. Цял ден не бях сложил хапка в устата си. Мислех само за…
Нея вечер някой сякаш ми откачи юздата. Оттогава цяла година всяка вечер, всяка вечер. Всяка вечер, стига баща ми да го нямаше у дома. Сузана и тя се вкопчи в мен. Започнахме да кроим планове как ще избягаме от него. На двайстия ми рожден ден, след тортения секс и шампанското… дотогава се бях опазил от дрогата, а тя спря да взема откак се влюби… сме заспали върху одеялото, то беше на червени и жълти квадрати… (дълго мълчание) Дали ме е страх от спомените? Не съм сигурен. Страх ме е, че не знам какво точно ще си спомня.
Болка от шамара, който ме изхвърли от леглото. Прозорецът, тъмновиолетов като мастилото на сепия. Ръка с миризма на пура ме стиска за врата и ме изправя. В ръката на баща ми нож, а може да е било мачете. Гол, аз се треса като керамична кана при земетресение, която всеки миг ще падне от масата и ще се пръсне на пода. Нощната лампа осветява Сузана: свита на кълбо върху одеялото, ръцете й прикриват гърдите. Един от дебеловратите подава на баща ми монета и той казва: ези – ще ти отрежа пишката, тура – ще гледаш как еба тази мръсна курва тук. Аз продължавам да се треса, пишката ми се е свила като на рибар, който извлича мрежата си по изгрев. Той хвърля куортъра нагоре и извиква тура. Всички гледат как монетата се търкулва и ляга на едната си страна. Тура. Сузана се втурва към хола, за части от секундата я виждам като голото момиче, което бяга от насилието в “Портокал с часовников механизъм”, но един от тях й прави марка и тя плонжира през вратата. Одеялото е сложено на пода. Жертвата е на четири крака, а моят баща е зад нея. Никога не съм можал да си обясня как може човек да се втвърди, когато е заобиколен от мутри… дори и американски да са… и жената се мята като риба на сухо. Баща ми се трéсе дълго зад Сузана, задникът му подскачаше на половин метър от очите ми, но по едно време стана без да се е изпразнил, обърна се към мен и каза: дори да бях ти отрязал пишката, пак щеше да гледаш същото.
Ще го убия, си казах. Но това не беше онзи яростен жест на съзнанието, който стяга цялото ти тяло и скроява плана къде и с какво. Беше само мисъл, неизбежната мисъл на безпомощен син. Когато останахме сами, бях както съм чел за хора в клинична смърт: висях над себе си и се виждах свит на кълбо зад Сузана върху есенното одеяло. Два зародиша, които не е трябвало да се родят, защото са добри и безпомощни в кървавата борба за власт. Но веднъж родени, те са обречени да настървяват злото, което винаги се явява в телата на нищи духом индивиди. Сузана става, облича се без да ме помилва и изчезва завинаги от живота ми.
Оттогава, цели двайсет години сякаш лежа върху вмирисано от човешки секрети одеяло, свит като зародиш. Престанах да получавам ерекция. Одеялото изхвърлих от къщи, но не мога да го изчистя от паметта си. Опитвах да мастубирам, но рядко се получаваше. Скоро ми омръзна. Опитвах самоубийство. Няколко пъти. И там не се получи нищо. Сутрин бях вцепенен, всяко действие ми изглеждаше не просто невъзможно, а безсмислено. Постепенно се превърнах в слуга на баща си. Не ми се правеше нищо и се насилвах да направя само онова, което той ме караше. Не смеех да се доближа до жена. Но от всяка, в която се заглеждах, помня по нещо. Мозъкът ми се превърна в склад на неупотребени жени. Когато спиш с една жена, научаваш каква е загадката й. Тези, с които не можеш да спиш, продължават да те интригуват като неотговорен въпрос. Едновременно те дразнят и възбуждат. Как ще ми обясните, че желанието ми никога не изчезна, въпреки импотентността?
Да, смъртта! Питате ме какво мисля за смъртта? Смъртта на собствения ми баща. Какво да кажа за нея? Тя не е по-заслужена от моята. Аз отдавна (хлипа) трябваше да умра. Но нямам сили да го направя. Не ме бива дори себе си да унищожа. При вас ме доведоха насила.
Какво друго си спомням?… Преди да изляза от унеса си, Тони беше вече пристигнал от България. Уреди кремация. Сътрудничеше на следствието. В една къща от другата страна на улицата бяха намерили гилза от снайпер. Заключението беше, че е убит от дилъри за завладяване на територия. Брат ми беше съдружник, дистрибутор на дрогата за България и Сърбия. През цялото време не свали камуфлажите в пустинен цвят, с които беше кацнал на О’Хеър. Разкара вратовете. Разчисти дълговете на баща ни. Остави ми пари в тлъста банкова сметка. Преди да затръшне вратата на жълтото такси за летището ми каза единствените думи, от които личеше, че сме роднини. Ти живееш от наркомангизи, каза, затова не искам да стъпваш на гроба на мама; аз за него съм платил с чисти пари, които тя си беше заделила за като умре. Стига й, че аз ходя да й паля свещичка всяка седмица. И ти, и аз сме осигурени доживот. Таксито отпраши. И аз вече пет години ни съм чул, ни съм видял брат си.
Откак Тони замина, изпитвам страх. Не мисля за нищо. Сънувам Сузана, сладкото й дупе… Тя изглеждаше кривогледа, левият й клепач беше паднал. Втренчила се е в мен с огромното си дясно око и всеки път, когато а-ха да еякулирам, тя отскача назад и светва лампата. Аз се събуждам в пот и надървен като кокал. О, спомних си нещо. Нашата баня с плочки цвят на млада игуана. Аз съм на петнайсет години, тъкмо съм се научил да си бия чикии. Лъскам отчаяно бастуна с ръка в полумрака. Лампата светва като прожектор. Баща ми! Влиза, вдига капака на клозета и започва да пикае. Не ме поглежда. Избягах както бях надървен. Цял час след това не можах да се облекча. Помня ужасните болки.
Психоаналитик: Сряда, 26 октомври, 17:00. А. Г. Последният за деня. Екзогенно предизвикан суицидален комплекс. Домашно: да си спомни нещо хубаво за баща си и да докладва на следващия сеанс в сряда. Импотентността при него не е диагноза. Проблемът е бащата: съперничеството, предизвикано от него. Импотентността е симптом за това, че бащата през тези години е насилил пред очите му двете жени, които е обичал – майка си и Сузана – и той се е почувствал победен. Дали бащата се е радвал на победата си, е второстепенен въпрос. Неосъзнат конфликт: бащата никога не е помислял да го убие, само го е заплашвал. А той е желаел смъртта на баща си през цялото време, по-силно от своята собствена. Въпрос за следващия път: Облекчението, което изпита след смъртта на баща си, не се ли трансформира в желание да направиш нещо? (да го погребе, да отиде на гроба на майка си в България, да забрави миналото, да има деца) Възможно е братът да има да изкупва някаква вина пред майката. А. е бил любимото й дете, братът го е мразел, мразел е и майка им за това. А. трябва да разбере какво е изпитвал към него баща му. Взел го е тук със себе си, а е оставил брат му там. Не е ясно дали го е направил заради майката или защото той самият е искал да го вижда постоянно. Оставил е Тони на всекидневния риск да бъде застрелян, а е прислонил А. при себе си. Край!
Извадка от показанията на експертното лице д-р Лиса Шнайдър, психотерапевт, офис адрес 535 Норт Мичигън Авеню, по разследването на смъртта на 40-годишен мъж от кавказка раса, извлечен от водата без облекло при шлюзовете на Чикаго Ривър на 28 октомври 2011: … Допускам, че удавеният е бил записал моя телефонен номер на дланта си, за да се обади в офиса ми от публичен автомат. Искал е да скрие идентичността си. През нощта преди да бъде намерен, само два дена след първата ни сесия, Андрю Гаврилоф е оставил следното съобщение на моя телефонен секретар: “Д-р Шнайдър, реших се да ви кажа нещо, което… Вие ме предизвикахте да кажа нещо свързано с татко. Но тогава не намерих смелост. И излъгах. Отчасти. Когато го намерих паднал на стълбите, аз прескочих тялото и се качих в неговата спалня. Портфейлът му беше на нощното шкафче, до револвера. В една от преградките му намерих три мои снимки. На едната съм на плажа във Варна, на пет години. На другата съм на летището О’Хеър, при пристигането ни в Чикаго. Там съм на седем години. На третата съм в италианска пицария, на маса с покривка на червени и бели квадратчета. Беше ме взел да празнуваме трийсет и третия ми рожден ден. Снимките бяха поставени между сгънато фотокопие от мое есе на първокурсник в Харвард. С треперещ почерк той беше написал в полето “в-к Кримсън, 17 февруари 93”. В портфейла и изобщо в личните вещи, които претърсих старателно, нямаше нито една снимка на брат ми или мама. Когато свърших, седнах на леглото и дълго виждах белия тунел, който щеше да ме отведе от този свят. Кървавочервени петна, като в бар с проститутки, го закриха от погледа ми. Някаква сила ме вдигна. Слязох по стълбите и легнах до тялото на баща си. Обърнах главата му към себе си и го прегърнах. Така ме завари брат ми. Беше дошъл от отсрещната къща, за да види резултата. Куршумът, който беше пробил сърцето на баща ми, беше изстрелян от неговия снайпер. Беше дошъл от България да си разчисти сметките с него. Аз знаех, че ще идва. Но не казах на татко. Разчитам на вашата клетва да пазите лекарската тайна. Всичко останало, което ви казах за брат ми, е истина. Всичко, което ви казах за чувствата, които изпитах към баща си след неговата смърт, е също истина. Но аз ги събирах през годините. На брат си не казах нищо за тях. Нито за вината си! Мислех, че като отмине времето, ще намеря покой. Но не стана! Благодаря ви, че ме изслушахте. Вие бяхте единственият човек, който направи опит да разбере моето човешко състояние. Сега си отивам.” … Номерът, който Гаврилоф ми беше дал, беше неактивен. Отидох да го потърся у дома му. Беше ми дал несъществуващ домашен адрес.
Златко Ангелов (р. 1946 г.) е лекар и магистър по медицинска социология. Бил е преподавател в Медицинската академия, преводач, журналист и медицински писател. Напуска България през 1992-а – седем години в Канада, 14 години в Айова, САЩ, 1 година в Сан Себастиян, сега живее в Испания. Автор е на: мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (College Station – Texas A&M University Press, 2002), оригинал на английски, българско издание „Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник“ (София – Ангобой, 2002); сборник новели „Еротични спомени“ (София – Сиела, 2012); сборник разкази „Любов на Boogie Street“ (София – Скалино, 2013); сборник есета „Неизбежа проза“ (Берлин – Екстаз, 2014, дигитално издание), пътеписни есета “Моята Америка” (София – Ерго, 2015).
