– Съжалявам, но имам една лоша и една не толкова лоша новина. С коя да започна?
– Има ли значение, щом и двете са лоши?
– Всъщност прав сте, но ако…
– Слушам, да.
– Резултатите от изследванията ви са тревожни. Вие страдате от F63.9 Разстройство на навиците и неуточнено влечение, което за съжаление е една често срещана и смъртоносна болест.
– Разстройство на… моля?
– На навиците и неуточненото влечение.
– Ти ебаваш ли се с мен? Не съм чул досега някой да е умрял от разстройство. Сигурен ли сте, че Лупедиум няма да оправи нещата?
– Господине, мисля че го бъркате с онова стомашно неразположение…
– И какво, мре се от него?
– Да. Ако ми позволите, мога да ви съобщя и не толкова лошата новина.
– Съобщете.
– Остават ви грубо около три години живот. Но какви години само! Истински щастливец сте!
– Щастливец? Ти ебаваш ли се с мен бе, докторче?
– Господине, моля ви, успокойте се и ми позволете да ви запозная със симптомите и протичането на тази болест. Разбирам, че сте шокиран и объркан и явната ви превъзбуденост носи…
– Вие ли си я измислихте тази болест, защото аз за такава не съм чувал досега?
– Боя се, че сте слабо информиран в тази област на медицината. F63.9 или така нареченото Разстройство на навиците и неуточнено влечение е регистрирано като болест през 2009-та година в списъка със зависимостите и смъртоносните болести. Tова е мозъчно разстройство, което човек сам предизвиква. Несъзнато или не, той избира обекта, който да го разболее и му дава всички правомощия да унищожи организма му, тоест да го убие. Веднъж наместил се под мозъчната кора, обектът започва да се храни с него. Процесът на унищожение на мозъка протича от една до три години. Има крайно екстремни случаи, в които боледуването продължава пет години и дори повече, но повечето болни не издържат на пристъпите на болестта и прибягват към евтаназия. Нека да не мислим за най-лошото. Може пък да имате късмета да боледувате само една година.
Виждам, че не сте очарован от това, което ви казах, и напълно ви разбирам, но сега ще ви кажа и хубавата страна на болестта.
– Хубавата страна на болестта?
– Тези няколко години от вашето боледуване ще бъдат най-прекрасните години в живота ви!
– Най-прекрасните години в живота ми.
– Апогеят на болестта , така да речем, се проявява през първата година. Тогава болестта въздейства на организма най-силно. Тя буквално го помита! Навярно в момента усещате силно началните симптоми, тъй като изследванията ви показват, че болестта ви е настигнала тези дни.
– Тези дни.
– Моля?
– Нищо. Продължавайте.
– Един от симптомите е продължително напрежение в стомаха при среща с обекта, което често преминава в парене в слабините. Напрежението понякога се усеща като болка. Наред с това присъства и празнота в стомаха, която се запълва от насекоми, които се движат хаотично в кухината му. Произходът им още не е доказан, но се подозира, че възникват от чревната флора. В някои случаи насекомите могат да предизвикат спазъм, който преминава през цялото тяло. Това е така нареченият енергиен оргазъм. Но да не забравяме, че това е само усещане и симулация на вече болния мозък и ние сме наясно с факта, че няма никакви насекоми в стомаха ви. Разбрахте ли нещо?
– Всичко.
– Други второстепенни симптоми на болестта са покачване на кръвното налягане, сърцебиене, висока температура и натрапчиви мисли за обекта. А най-приятният симптом, така да речем, според повечето пациенти е липсата на усещане за допир с повърхността на земята. Понякога при среща с обекта сантиметрите могат да достигнат средата на метъра! Късметлия сте да не усещате гравитацията.
– Аха.
14.02.2016 г.
гр. Велико Търново, България
Ще умра. Какво пък, който го е страх от смъртта не може да се похвали с любопитство, което не говори добре за него. Всъщност това, което докторът не ми каза е, че тази болест убива страха от смъртта. Не ме е страх! Толкова ми е хубаво, че въобще не ми дреме, че ще пукна след няколко години! Ако ще и утре да умра! Никога не съм се чувствал по-добре от сега. Аз не живея, аз летя!
15.02. 2017 г.
гр. Анже, Франция
Когато обектът се приближи до мен, стоически изтърпявам болката, която сладострастно се разлива по цялото ми тяло. После се случва някаква метаморфоза. Не. Не е метаморфоза, това е симбиоза между мен и обекта. Тогава паренето от стомаха бързо се свлича в слабините ми и излиза оттам в течно състояние. Странно е, нали? Понякога го изхвърлям в обекта, друг път той сам го изпива. Всеки път е различно, но всеки път изпадам в едно особено състояние на нирвана. После идва изтощението.
32.02. 2018 г.
гр. Париж, Франция
Чудя се, дали след като изхвърля болката в обекта, започва да го боли? Едва ли. Може пък да го боли. Постоянно мисля за това, дали го боли. Тази натрапчива мисъл ме влудява, но не искам да оздравявам. Бих умрял. Ей сега. На тази пейка. На улица Бизу Бизу. Без деца, без внуци, без наследство, в името на болестта! С дневник в ръката и пакет цигари в джоба.
14. 22. 2019 г.
гр. Париж, Франция
Още съм на пейката.
Боли ме от липсата на обекта.
Боли ме.
Празно. Празно. Празно.
За да ми стане по-добре, пиша стихотворения или се напивам.
Понякога злоупотребявам с разни неща.
– Бяло?
– Марсел! Педе*! Хайде в тоалетните.
– Изглеждаш ми променен? Кожа и кости си станал, комараде! Колко линии?
– Две.
– Странен си, бе човек!
– Педе. Да не ти приличам на някой, който ще умира скоро.
– Точно.
– Айде бе! Наистина!
– Абсолютно. Тече ти кръв от носа.
– Искаш ли да ти потече и на теб?
– Какво ти става, комараде?
20. 22. 2020 г.
гр. София, България
Зле ми е. Чувствам се все по-добре. Опитвам се да си спомня как изглежда обектът, но не мога. Ръцете ми се изпотяват и нищо не успявам да си спомня. Имам нужда от нищожно количество болка. Чета Буковски и нищо не усещам. За да изхвърля липсата на болка, мисля за други обекти. Този просто не си спомням как изглежда. Мамка му! Страхът ми към смъртта се върна. От няколко дни сърцето ми бие тихо. Толкова тихо, че не мога да го чуя.
– Може би апаратът за кръвно е в неизправност. Дай си другата ръка. Човече, ти нямаш пулс!
– Нямам пулс?
– Да, нямаш. Апаратът не го улавя. Ето, чуй сам.
– Мъртъв съм?
– Невероятно. Такъв случай не съм имал никога в дългогодишната си практика!
– Ще оживея ли?
– Що за въпрос! Аз дори не знам как сте умрял, а сте още жив! А дали ще оживеете, един Бог знае…
– Какво общо има Бог с това?
14. 02. 2020 г.
гр. София, България
някакъв глас ми диктува:
напиши
това
и това
аз пиша бързо
после гласът изчезва
ослушвам се
не чувам нищо
освен края
…
– Съжалявам.
– Аз също.
– Буков, дъбов или орехов?
– Моля?
– Ковчегът.
– Орех.
– Близък ли беше?
– Беше. Накрая се отчуждихме.
– Колко струваше?
– Кой?
– Ковчегът. Вижте какво пише на ореховата мостра.
14.02. 2019 г.
гр. София, България
Реших да организирам погребението си. Не искам да го отлагам. Поканих всичките си близки и приятели вкъщи. Вместо покани им пратих некролози.
14.02. 2018 г.
гр. София, България
Получих от близките си гневни обаждания, че не съм бил на себе си, и че с това шега не бивало. Не ги разбирам. Аз не се шегувам. Надявам се поне един да дойде на погребението ми. Иначе ще е скучно.
14.02.2017 г.
гр. София, България
Написах ли колко е скучно да си мъртъв? Зрението ти се влошава, слухът също, а кожата ти губи всякакво чувство за допир с каквато и да е повърхност. Не усещам вятъра, не усещам студа, парното. Не огладнявам, ям само защото така трябва. Като невидим съм. Забелязват ме само когато ме блъснат на улицата.
– Внимавайте къде вървите!
14.02.2016 г.
гр. София, България
Внимавайте къде вървите!
Внимавайте къде вървите!
Внимавайте къде вървите!
Кардиограмата изписа
в-н-и-м-а-в-а-й-т-е к-ъ-д-е в-ъ-р-в-и-т-е
Днес се сблъсках със странен обект на улицата. Усетих болка, но не беше от сблъсъка на телата ни. Чух сърцето си! Не беше ударът на телата ни! Беше сърцето ми. Изследванията по-късно показаха точно това, а докторът каза: Съжалявам, но имам една лоша и една не толкова лоша новина. С коя да започна?
*педé – от фр. ез. – хомосексуалист, педал
Ирена Иванова или Рене Карабаш, е писател, режисьор и актриса. Тя е един от основателите на първата академия за творческо писане в България – Творческа академия „Валери Петров“ през 2016 г. Дебютната й стихосбирка „Хълбоци и пеперуди“ (ИК Жанет-45, 2015 г.,) получава номинация за националната награда за поезия „Иван Николов“ през 2015 г. Същата година печели Първа награда за белетристика на Националния литературен фестивал „Боян Пенев“, Шумен. През 2016 г. печели четири международни награди за най-добра актриса от кинофестивалите в Локарно, Сараево, Стокхолм и Варна – „Златна роза“, за ролята си във филма „Безбог“. По образование е лингвист и театрален режисьор. Триумфира като режисьор на сцената на Театър Възраждане с дебютния си спектакъл „Очи сини, коси черни“ по Маргьорит Дюрас.
