Едва ли има аудиофил/хайфист/джазмен, за когото инициалите РВГ да не са синоним на звук на границите на идеалния. Руди ван Гелдер, тонмайсторът/саунддизайнерът/магьосникът на звуци си отиде на 91 в дома-студио в Ню Джърси. Когато го строи в края на 50-те, съседите си мислят, че конструкцията е за църква. Едва ли е случайно, че Колтрейн записва джаз-месата си A Love Supreme (1964) именно там. Половин век по-късно в свое интервю за местния вестник ван Гелдер споделя: „Когато погледна назад и си дам сметка къде ни е отвела музиката му, преоткривам духовната й стойност, вписана перфектно в атмосферата на новото студио“. И досега в редовните плейлисти на Дуенде сме се радвали на негови записи от босите на Джо Хендерсън и Грант Грийн до Watermelon Man на Хърби Хенкок, като в подкаста сме добавили други задължителни теми.
В началото на 50-те Руди вече е оборудвал първото си студио в дневната на родителите си с апаратура втора ръка от военните и от местна радиостанция. Дотогава джаз музикантите извън големите компании са записвали в наети, именно в малки радиостанции, студия. За артистите на единствения стабилен независим лейбъл Blue Note ван Гелдер предлага много повече, а и самите те като носители на бопа и куула са доста различни от традиционния комерсиален джаз дотогава (а и сега). Свобода да се чувстват като на сцена, линейно подреждане почти без панели или отделни помещения за ударните, баланс (без пресмесване) на двуканалния запис. Добавяйки естествения реверб на новото студио и стерео и хай-фи напредъка, можем да разберем защо отношението към РВГ е като към (полу)бог, да не говорим, че лично той изработва и матриците. Като го питат каква е разликата му с другите, той е кратък – елегантността, с която работи.
По случай поредната си годишнина Blue Note започват в края на миналия век серия, носеща неговото име и така за пръв път тонрежисьор се превръща официално в артист на звукозаписна компания. Стари монозаписи са ремастеризирани с променлив успех на последната за времето си 24-битова технология, позволяваща пълното усвояване на кривата на аналоговия запис (дотогава първите дискове са кодирани на 16 бита/44.1 кХц, осигуряващи целия чуваем спектър 20 хц-20 кХц, но с редуцирана динамика). За записите на Майлз – особено тези от серията му от 1956 Cookin’/Relaxin’/Steamin’/Workin’, както и за повечето „твърдо“ звучащи монозаписи, резултатът е меко казано превъзходен. Разбира се, не всички критици са единодушни – някои не предпочитат разделното звучене на духовата секция вляво, ударните вдясно, а пианото и баса в центъра, но усещането за запис на живо е по-важно. Или както обобщава барабанистът Макс Роуч: „Той успя да запази във времето ценности, от които никой тогава не се интересуваше“.
