Стегни се малко, според Сократ „Най-добрата подправка към яденето е гладът“. Ако следваме тази битова логика, най-добрата добавка към незнанието е информацията. Пабло Пикасо казва, че не трябва да взаимстваме, а директно да крадем. Ако нямаш нищо, ще искаш всичко. Ако имаш нещо, ще искаш други неща. Ако имаш всичко, ще искаш ли да превземеш света от скука? Би трябвало. Всеки ден ти се обяснява какво трябва да искаш. Поланик (моля ви – Поланик, а не Паланюк, научете се да транскрибирате) пише: „Работим професии, които не харесваме, за да си купуваме неща, от които нямаме нужда“. Толкова материална ли е станала съвременната субкултура, в която сме се вклинили отчаяно? И наистина ли парица е царица?
Всеки ден си реципиент на абсурдно много идеологии. Ежечасно, ежеминутно. Ето защо няма как да не си градиш идоли през определен период. Какво ни учи новият идол? Каква е реалната полза (ах, пак материалното) от това иначе нелошо идолопоклоничество? „Или леяният идол, учителят на лъжата, та уповава творителят му на делото си, тъй щото да прави неми идоли?“ (Авакум 2:18) А след това некопаем в сухата пръст, извинете за патетиката, на всеки ден, от който нищо не расте, нищо не никне, поливаме със сълзи всичко и все пак всичко е суша и смърт. Извинявай за отклонението.
Сега, рязко обръщане на главата в посока на субкултурна-паракултурната дисторция: насочи си вниманието към симпатичната медийно-интелектуална образност. Излишно опошляване ли е прекланянето пред някакви изкуствено създадени образи? А може би е полезно? Нано-културата на попфолка (не само в музикален аспект), както и екстремното ѝ заклеймяване не са ли едно цяло? Двойното отрицание прави ли знак плюс? Жива или мъртва е котката на чичко Ервин Шрьодингер? Последен и най-важен въпрос: ако не отразяваме чалгата като елемент от съвремието ни, дали това ще помогне на децата, внуците и самите ни съзнания да дишат, работят, живеят и стихове да пишат, тъй както умеят, да закрепят тази бихевиористична плоскост под краката ни, които даже не са истински, ще можем ли да се отделим за минути от материалния свят на органичното и да преоткрием другата химия, тази на крайния бяс, на спонтанната реакция, за да провидим себе си отвъд Златния телец (не по господата Илф и Петров), образите от магазинната журналистика от близкото минало (да, ние градяхме дигитална тухличка по дигитална тухличка цялата селяния, луд екстремизъм, крайни оценки, Горе-то и Долу-то, защото полюсното винаги е прекрасно), гласовете ни чувате ли, когато вече просто нямаме какво да ви кажем, а продължаваме да искаме да имаме какво?
Днешните идоли, прекрасни колеги, са смъртните. В борбата за материалното, за „страх в шепа прах“ (както пише Стивън Кинг), за облекло, автомобил и апартамент в приличен квартал. Смъртността осмисля притежанията. Ако си безсмъртен, мислиш, че някой ден все някак ще имаш всичко. Преходността е есенцията и ключът за вратата на хедонизма. Гръцка амброзия. Римски венец. Бъклица и, разбира се, дрян (за цвят). Пиянството на един, даже на няколко народа в един. Животът е кратък, изкуството – течно. И това опиване продължава да ни вълнува, докато делник се превръща в следващ. „Човек чака цяла седмица да стане петък, цяла година да стане лято и цял живот да стане щастлив“, пише Умберто Еко. Няма достатъчно време, което да изгубим в примирение и/или увереност, че не искаме да сме себе си, а някой друг.
Нека не слагаме тежки дамги върху отраженията на т.нар. чалга върху всеки поп- и социокултурен аспект от живота си. Никой от нас няма право да каже „Като сте прости, бъдете си прости!“ – ние сме ние, едно цяло, ние сме го позволили. Това в момента не е ярък катарзис, не е свирепо самоосъзнаване и повратна точка в цялостното възприятие на човека за самия него, спокойно. Човек се самоизучава в свръхдетайли, за да научи как най-лесно и адекватно може да се самоунищожи. Както е писал Брет Ийстън Елис: „Тази история няма поука и морален извод“. Отвъд кофти идолите си, отвъд малкото добри, ние вдишваме света като махмурлук, издишваме живот. А после точно като теб отиваме в уютните офиси, включваме компютрите си, правим си кафе, сипваме си обидно скъпа минерална вода, ядем безглутенови мъфини… И всичко започва отначало. Но този път – с малко по-верен диоптър.
