Продължаваме си разговора с Иван Димитров. Виж как.
Кажи ми, моля те, повече за инициативата да се „сблъскват“ поети с актьори? Само за по-добрия прочит ли става дума или драмата е реално значително по-сложна?
Няма никаква драма. Една вечер, пардон, сутрин в три се засякохме с Кертиков на Кристал. Бяхме подпийнали, не мога да си спомня колко, но определено бяхме членоразделни. Той каза, че е много тъпо винаги поетите да се четат себе си. Предложи да направим нещо заедно. А Стефан Иванов беше запазил дата за Малкия сезон в Сфумато за четене. Нещата станаха така – набързо и спонтанно. На малкия сезон бяхме в „Камерна зала“.
(Съставът е:
актьори: Нено Койнарски, Стилиян Желязков, Веселин Петров, Николай Тибинков, Борис Кашев, Станислав Кертиков.
поети: Ясен Василев, Никола Петров, Стефан Икога, Мирослав Христов, Иван Димитров и Стефан Иванов.
На Малкия сезон вместо Ясен Василев участваше Радослав Чичев, но имаме намерение често да правим промени в отборите в зависимост от кондицията на играчите и резервите.)
Навън останаха поне 40-50 човека, защото беше претъпкано. Включиха ни в основната програма и сега ще го правим веднъж в месеца. Това е най-хубавото събитие, в което участвам (а аз участвам и в други хубави неща, наскоро бяхме в Белград една ударна бригада с пърформанс със Стефан Иванов, Радослав Чичев, Мирослав Христов, Яна Пункина, Спартак Йорданов и Ралица Тонева). Защото виждаш стихотворението си в нечия друга уста, в друго тяло. Защото то излиза от теб. Защото водеща на събитието е Лилия Гелева (уау!). Защото сблъсъкът е ожесточен, но е сблъсък между колеги от различни форми на изкуството.
И не на последно място: защото всеки път четем различни стихотворения и подобряваме пърформанса. Надяваме се скоро да имаме и клипчета и снимки от професионален фотограф. Тайно мислим да предложим на Яна Лозева и ще получим душевен оргазъм, ако тя каже „да“. Но публиката може да се чувства свободна да ни снима и с телефони, таблети и с каквото намери за добре.
Добре, но по-следващия: крайно време е да започне да снима. И да разпознава поетите и писателите (защото, да, под „писател“ много хора разбират прозаик, белетрист…) като интересни личности. И като хора, за които си струва да се дадат някакви пари. В този смисъл защо реши да предоставиш романа си на части online съвсем свободно за всички?
Точно в това отношение Яна Лозева по никакъв начин не може да бъде упреквана. Тя безпогрешно разпознава доста повече поети, писатели и драматурзи от доста други фотографи. Защото чете и се интересува. И защото снима адски добри портретни снимки.
Да, за повечето четения няма вход, но зависи от формата. Ако е представяне на книга или четене, тогава авторите продават книги. Тоест който ги хареса, може да си купи книга. Ако те си носят, разбира се. Или ако имат. Или ако са измислили как могат да продадат свои стихотворения. По дяволите, на едно четене Тома Марков продаваше изпринтирани свои стихотворения, които не са публикувани в книги, за пет лева и хората си купуваха, какво да правят!
За формат като „Актьори срещу поети“ – ние сме изпълнители на поезия. В театър сме. В театрите има вход най-малкото заради начинът, по който функционира театърът със субсидиите и пр. Входът е като за представление, но до момента и двата пъти си беше едно качествено, интелектуално, забавно, естетично, музикално шоу.
В моменат публикувам романа си „Животът като липсваща лъжица“ свободно в интернет, защото той изживя един живот като книга. Беше публикуван от „Алтера“ през 2010г. Договорът беше за пет години. Правата му сега са свободни и мога да правя каквото си искам с него. Съответно – пускам го всяка сутрин в девет на блога си.
Той и без това вече е прекалено трудно откриваем в книжарниците, а и е намален на пет лева, което е леко обидно, но така върви животът на книгите. От друга страна ако се свържете с мен, мога да ви продам книгата на оригиналната й цена от 10 лв с автограф. Или да я чакате да излезе цялата, когато ще я пусна в Читанка и по други сайтове.
Романът ми е писан преди прекалено много време, за да го харесвам, но той е част от някакъв минал аз. Не го отричам, но го оставям да седи в ъгъла. Не мисля, че онлайн публикуването влияе зле върху продажбите. Това показва неразбиране на пазара. Ако на човекът му хареса много и е негова книга, той ще си я купи, за да помирише хартията, да я пипне, да си я сложи в библиотеката. В същото време за какво ми е да спирам другите читатели. Реално аз така стигам до повече хора. Автор, който откровено не харесвам, Паулу Коелю, отначало не е бил купуван в Русия, защото там пазарът действа по други закони. Открил е, че романите му се разпространяват пиратски. И какво, мислите, е направил? Нищо. Междувременно читателите са го открили чрез пиратските издания и той е станал адски купуван и там. Книгите на Пелевин, в които съм явно влюбен, могат да бъдат намерени на сайта му, ако ти се чете на руски. Пиесите на Вирипаев също са качени на сайта му.
И последно: откакто започнах да публикувам романа онлайн имам рязко покачване на гледаемостта на блога. Последните два месеца имам над 3000 гледания месечно. Не знам това много ли е или малко, но за мен е много и съм благодарен на всички читатели на блога.
И последно: с теб се познаваме отдавна и сме си говорили за съчетаването на литература и музика. Обясни обаче за читателите защо редовно на събития, където срещаме твоето име като организатор или участник, има както литература, така и музика? Дай да завършим именно с това – литература и/или музика и защо.
Защото те винаги са били свързани и в миналото това е било доста по-явно, но постепенно светът се е пръснал на парчета и сега връзката е доста по-скрита, но това не означава, че не я има. В литературните пърформанси, в които съм участвал през годините винаги е присъствала музика. Първо в 4х4, където освен това имаше и игра и физика. Също в „За сега“, пърформансът, с който ходихме на един фестивал в Белград, където от българска страна бяхме ние и Иво Димчев. И с който търсим опции да пътуваме по чужбина и в БГ, стига да има хонорари и пътни, защото мъкнем много тежка и скъпа техника. Както и в соловия ми пърформанс „Лууп поезия“, с който през зимата без абсолютно никакво финансиране обиколих пет града в България. Посетих КнигАрт в Пазарджик, „Орловска 10“ на Ива Съйкова в Габрово, ТАМ в Търново, най-готината книжарница във Варна „Параграф 22“, както и едно пространство в Шумен, на което не му помня името, но където също беше супер. А този месец на 23-ти с „Лууп поезията“ и с подкрепление от Стефан Икога ще отидем в клуб Революсион в Бургас и там ще бъде супер, защото работя с прекрасния екип на списание Виж!Бургас като им осигурявам разкази от млади писатели, а те имат публика, която ще поканят на събитието ни.
Очевидно се занимавам с прекалено много неща, но от друга страна , както вече казах, си нямам друга работа и съм натегач, така че ще изстрелям още няколко събития.
На четенията в Мазе, които се провеждат всеки последен вторник винаги има музика, защото така и трябва, особено след като си слушал 10 прекрасни автора и искаш да си допиеш питието.
Сега подготвям и един по-брутален проект, но както казах искам да навлизам в нови и леко плашещи територии, но с една съмишленичка (чието име скоро ще разберете) ще организираме Мрачно четене на Маркиз дьо Сад, където ще правя ембиънт китарна музика.
А в момента съм леко изнервен, защото вместо да ти отговарям, трябва да пиша либрето по „Змейова сватба“, защото с мен се свърза един млад и надъхан композитор (с други думи още един натегач) Иво Паунов и не съм си написал порцията за деня, а става толкова добре, че със сигурност или ще го направя на пиеса или ще го издам в книга. Освен това е провокативно.
Добре, добре. Спирам и оставям няколко неизказани неща.
И завършвам със сериозност. Може да съм надъхан натегач и да ви изглеждам много уверен, но съм едно ранимо човешко същество, което все още се опитва да излезе от най-голямата дупка в живота си. Майка ми почина в средата на февруари, докато се връщах от обикалянето с „Лууп Поезия“. Бях на пътя и дори не успях да я видя, а тя беше човекът, който два-три пъти седмично ме питаше кога най-сетне ще си издам романа. Така че той ще е посветен на нея. Както и всичко, което напиша в останалата част от живота си, колкото и дълъг да е той. Това ме преобърна. Няма време. Хората си отиват от живота ненадейно и внезапно. За какво пилеем времето си, вместо да се занимаваме с нещата, с които наистина искаме. Ние вечно отлагаме, а от нас зависи!
Мисля, че преживях катарзис, но не като този на Пеевски, ами истински! И искам да благодаря на семейството си, приятелите си, на публиката на събитията, които организирам, и на читателите си за това, че когато пропадам, те ми дишат във врата и ме провокират. И последно, това, че съм активен темерут с периоди на словоохотливост и пиша толкова усмихнато, не значи, че не скърбя по починалата си майка. Напротив. Просто знам, че тя би била щастлива, ако можеше да бъде до мен сега. Въпреки че тя винаги ще продължи да съществува чрез нещата, които правя. Фък. Разплаках се. Май това е краят.
Май да. Съболезнования. И ти благодаря.
