Разговор за ролята на историческото познание, Университета, националната традиция и историческата памет за формирането на интелигенцията и политическия елит на България.
Гост в студиото – един от доайените на историческата наука у нас и дългогодишен депутат в Парламента, проф. Андрей Пантев.
Румен Дечев:
Професорът по гражданско право, за когото става дума в 7-мата минута, е Любен Диков, (на снимката говори в Университета в присъствието на цар Борис ІІІ).
Проф. Пантев, както винаги, има впечатляващо присъствие. Най-вече има самочувствието да говори по теми, които много биха отбягнали – в това също се корени силното му въздействие върху аудиторията.
Но не бих се съгласил с твърдението му, че чистката в Университета след 9 септември 1944 г. има и добри страни. Била дала път на учени като проф. Николай Генчев. Би било необуздано развихряне на фантазията да сравняваме Николай Генчев с колосите в Университета от преди 9 септември, били те историците проф. Васил Златарски и проф. Петър Мутафчиев, археолозите проф. Богдан Филов и д-р Иван Велков, юристите проф. Любомир Владикин и проф. Венелин Ганев или философът проф. Димитър Михалчев. И е съвсем прав проф. Пантев, като посочва, че при тяхното присъствие в Университета, Н. Генчев би могъл да бъде само един добър учител по история в средните училища.
Заменянето през 1944 г. на естествения елит на България с изкуствен е най-разрушителната страна на т.н. „деветосептемврийска революция“, последиците от която чувстваме още.
Няма да се съглася с моя гост и, че ограничените възможности на един фигуративно взет Николай Генчев да се конкурира напр. с проф. Петър Мутафчиев (самата мисъл за това е кощунствена) се дължат на различния им социален статус.
Професор Петър Мутафчиев не постъпва веднага в университета. Пет години е селски учител (по това време е и социалист) постепенно се развива като учен, специализира в чужбина и едва след години става доцент в Университета.
Добре запознат съм с биографията на известния археолог и директор на археологическия музей д-р Иван Велков, който е брат на баба ми. Той е от съвсем бедно семейство, баща му е селски учител. Държавата му дава възможност да учи във Виена, където защитава докторантура. Въобще ролята на „буржоазната“ държава да открива и стимулира талантливи ученици и студенти тогава е била доста развита за разлика от времето на социализма, да не говорим за днешната държава, която на практика липсва.
