Ако пътувате по булевард „Ситняково“ и минавате по дългата отсечка на трамвай №20 между Посолството на Румъния и мол „Сердика Център“, от двете страни на пътя ще забележите, че се намират електронни часовници. Единият свети зелено, този отляво, ако се придвижвате в посока центъра, другият – червено. Ако не броим широчината на булеварда, двата часовника се намират на отстояние един от друг не повече от 10-ина метра. Нищо работа. Нищо, ама не съвсем… Защото двата часовника сякаш измерват времето и температурата на напълно различни, далечни дори места. Никакъв синхрон помежду им, никаква еднаквост на показанията: разликите са от 5 до 10 минути на циферблатите, от 4°C до 7°C за метеорологичните стойности. Затова ако бързаш и времето те притиска, не гледаш зеления, който все преварва; ако пък си айляк и нямаш кой знае какви спешни задължения, спокойно може него да фиксираш – все пак ти дава няколко минути предимство пред другия. Един вид изпреварил си секундите, надул си скоростта… Кой знае, може би Айнщайн, установявайки относителността на времето, се е досетил за това благодарение точно на два такива неточни часовника: след като един и същ измерващ времето уред може така да разбягва времето, защо пък геният да не открие, че времето, което винаги сме възприемали като нещо свръхстабилно, е също тъй разбягващо се, разтегливо и неабсолютно, както демонстрират те? От неточност към „Еврика!“: Архимед открил закона за обема на телата, разплисквайки водата във ваната – едно изцяло хаотично действие; защо да не предположим, че неточността на часовниците е довела тогава Айнщайн до Общата теория на относителността? Разбира се, хипотезата ми е повече закачлив, отколкото сериозен поглед: добре известен е ходът на мисълта на швейцареца, за да го усложняваме и натоварваме с допълнителни подробности. А и с тези разминаващи се часовници не искам да подлагам на проверка хрумките на великия Алберт, по-скоро ме навеждат на други размисли, вече не толкова игриви, а печални, тъжни, натоварващи. Размисли скептични, не оптимистични…
Ето ги: не ви ли се струва, че тези разцентровани часовници, разположени така близо един до друг, но сякаш на хиляди километри разстояние, са отлична метафора за ситуацията, в която се намира България днес? Часовниците, червеният и зеленият, са само на метри, дистанция почти пренебрежима, ала и двата всеки за себе си и както си ще измерва времето. Не са общност, просто споделят – така се е случило, една територия, но тази територия всеки възприема и отчита посвоему. Единият твърди, че температурата на въздуха е -2°C, другият обаче му опонира – не е -2°C, скъпи мой, температурата на въздуха е +4°C! Единият вика: „Олеле, закъсняваме, трябва да побързаме!“ Другият го раздава лежерно и невъзмутимо: „Споко, всичко си е в реда на нещата, няма за къде да припираме, все някога ще стигнем…“ По абсолютно същия начин, според мен, стоят нещата и в българската общност: едните са категорични, че трябва за пример да ни служи Европа, други обаче мечтаят за Евразия – митичната пространствена конфигурация на скити, славяни, варяги, муроми и монголи, която днес се нарича Русия. Премятаме погледи ту на изток, ту на запад и забравяме да ги насочим тук, към нашето си собствено битие, за него да се погрижим, него да вкараме в синхрон и ред. Да си сверим, както се казва, часовниците, не да ги нагласяме било по източно, било по западно време. Някога един наш цар беше казал, че всичките му министри били кой англофил, кой германофил, кой русофил, кой франкофил, но никой като него не бил българофил. Е, време е вече да обединим зеления и червения часовници, да турим до тях и един бял и да се превърнем всички на българофили. Защото иначе няма как да стане, инак ще се разбягваме така, както времето се разбягва по булевард „Ситняково“.
И никога няма да сме в час…
