Протестър дава интервю за немска медия на стълбите на паметника на Царя Освободител пред парламента. Приближава се полицай и иска да провери багажа на активиста. Служебно и без емоции борещият се да свали правителството си отваря раницата и вади лаптоп, телефон, лични вещи. Германският журналист е смутен, очите му се отварят широко, а погледът му става трескав. Униформеният също видимо не е планирал шоу пред чуждестранна медия и изпитва лек дискомфорт. Но иначе нищо особено не се случва – проверката приключва, а интервюто продължава спокойно.
Да, 10 януари 2014 година е – 211 ден от #ДАНС#ДАНСwithme. Пред Народното събрание в 10:00 часа сутринта е мъгливо, влажно и лепкаво. Жълтите павета са хлъзгави. Плътен полицейски кордон е опасал парламента от двете страни на пътното платно, протестиращите се събират. Не са много. Отразяващите представители на четвъртата власт обаче не липсват.
На тази дата през 1997-a едни други бесни на управляващите хора щурмуваха законодателния ни орган – атака, довела до свалянето на социалистическото правителство на Жан Виденов.
Така че логично някак си сегашните революционери са обявили датата за преломна – кабинетът няма как да не падне днес. Tайно или полу из социалните мрежи седмици преди това са се предавали позивни. „На 10 януари трябва да се радикализираме”, гласят те. А събитието е обявено като „тържествено приключване на мирните протести”. Сградата на законотворците обаче е празна. За тях коледната ваканция не е свършила, нищо че всички останали ентусиазирано бачкаме и строим живота нов – ‘щото годината е нова – не за друго.
Малко след старта на хепънинга обаче един от неформалните организатори обявява, че радикалният протест се отлага за 15 януари, когато е първият работен ден на депутатите. Той призовава хората, които искат да се включат в демонстрациите тогава, да си вземат отпуск. Как звучи, а?
Питам се и как така протест се обявява за радикален предварително. По логиката на революциите – не на провокациите – той не трябва ли сам, спонтанно, подтикнат от народния гняв и плам, да стане такъв. И тогава има силата да помита.
Претоплянето на дати и опитите за имитиране на стар, забравен ентусиазъм и въодушевление не вършат работа. А стремежът за надъхване по график имаше и други глави през 2013-а. Ама керванът все още си върви, правителството управлява, а енергията на будните, ранобудните и ядосаните спада – пропорционално с понижаването на температурите навън. Протестът се превърна в хроника, а отношенията протестиращ – полицай станаха свойски.
Лидери няма, никой не иска да поеме политическата отговорност. Фразата „Клета Майка България” стана част от жаргона ни.
Жълтите павета са хлъзгави, въпросът е кой ще загуби равновесие пръв – измръзналият пред полицейските заграждения или крачещият по персийските килими зад тях. Логично е и да се попитаме имаме ли нужда от презареждане.
