Тия дни по Нова година се разболях и аз, и тъй гледах един филм. В „Гравитация” (Gravity, 2013) няма любов или секс. Хубавият филм без тях е рядкост, като го има – получава Оскар.
В 91-а минути Сандра Бълок оцелява в Космоса извън орбиталната станция, с теоретичен тренинг и кажи-речи сама. Освен, че е добра в работата си на Земята – ако това е мотив, няма нищо, което да я провокира да се бори за живота си. Няма мъж, дете. Преживяла е тежка загуба, вкъщи не я чака никой, няма личен живот. Оттук тръгват въпросите на режисьора Алфонсо Куарон („И твоята майка също”).
В живота, какъвто го познаваме, хората се депресират и самоунищожават по всякакви невзрачни причини. Кое провокира човек да надскочи себе си в критичната среда, да ползва ограниченията като прът за овчарски скок, да дръзне да не преценява шансовете си? Откъде взимаш сили да бъдеш, когато всичко около теб крещи: тая няма да я бъде?
Нещо подобно направи Дани Бойл в „127 часа” (2010), когато накара Джеймс Франко да отреже ръката си с китайско „швейцарско” ножче, за да се спаси сам. Докато преосмисля егоизма на миналото си и приключилата си връзка, екстремистът реже коста.
„Гравитация” бяга от лесния слалом на мотивацията – сцени от земния живот, автотренинг от спомени, най-доброто от сантимента на ежедневието са изключени във филма. Освен Джордж Клуни като ментор за кратко, опора за захващане на изтичащия живот няма. За да съществува човекът основания не му трябват.
Финалните кадри с треперещите боси крака, които стъпват по земята и се изправят, са оглушителни като внушение. Напомнят микеланджеловото докосване на Твореца до неговото творение и последните думи от Стайнбек към падналия син: „Ти можеш” („На изток от Рая”).
Това, че Куарон е избрал жена за главната роля (то ролите в целия филм са две, ако не броим Хюстън) го приемам като комплимент към жените.
