„You make me feel like a natural…”
В зависимост от изпълнителя се слага „man” или „woman”. Доста често не се слага нищо, защото не се чувства нищо. Което не е така в два албума, излезли едновременно в края на годината от две европейки без особен сексапил, но с особен поглед към т.нар. стандарти в джаза.
Гледал съм Ан Дюкро, докато още съществуваше лейбъла на Франсис Дрейфюс – докато бе на този свят, той правеше новогодишни партита (винаги след официалните поздравления, които във Франция са през първата седмица на януари) и на едно от тях бях поканен на масата на новото им откритие – Ан Дюкро. Тя пя, ние пихме и си говорихме за вдъхновенията – дали са по-лесни за певици, отколкото за певци. „Не знам какви са за певците, но едва ли са по-различни от нашите”, ми каза Ан между две флейти шампанско. Усещах, че се стреми да надскочи подражателството на кумирите си – най-вече Елла, и че си дава сметка колко още труд я чака. И ето я в края на 2013-а, вече като издание на друг инди – Naïve, преминала през напоителните аранжименти за бигбенд в диска си за Елла и рискуваща в интимна обстановка едно разголване а ла Мерилин. Защото камерната ù творба е посветена колкото на Елла, толкова на тази, без чиято намеса едва ли в средата на 50-те Елла би била поканена в истински клуб за бели. Е, Мерилин от висотата на статута си не оставя избор на собственика на „Мокамбо” – запазва си маса на първия ред, пресата следи всяко нейно движение и любимата ù Елла вече е част от бомонда. „Мерилин бе надминала времето си, но не го съзнаваше. Винаги ще ù бъда длъжница”, разказва по този повод Елла.
Затова в диска си Either Way Ан със завидно въображение, сполучливи етно беквокали (Мамани Кейта в But not for me) и скатове (It don′t mean a thing / if you ain′t got that swing) успява да обживее палитрата от крехкостта на актрисата–певица (My heart belongs to daddy) до импозантността на катедралното гласище (Summertime). Оставяйки настрана закачките в Diamonds are the girl′s best friends – лично за мен останали на първо ниво, заслужават отвсякъде суперлативи Laura с „органичния” Еманюел Бекс и неуловимата балада на Жобим Dindi с ромолящото интро на пианото, неусетно преляло в трепетите на перкусиите, неочакваните брейкове и репризи на една намерила себе си Ан.
От другата страна на Пиренеите Патрисия Краус завърши трилогията за соул, блус и джаз вдъхновител(к)ите си с игрословните Divazz. На гости в студиото на приятеля и колегата от Радио 3 Хосе-Мигел Лопес, ден преди мадридската премиера на диска си, Патрисия разказа за това дали винаги се получава „обръщането” на текстове и цели композиции с мъжко излъчване – от откриващото No Woman No Cry през почти половинвековната класика на Ван Морисън Moondance до неостаряващия ултиматум на Нина Симон Love Me Or Leave Me, логично продължаващ в You make me feel…, наречена в случая просто Natural Woman. Същите изначални „проблеми” на Пигмалион, метаморфозата и съз(и)данието, което не може да не радва. Въпреки класическия акомпанимент в нейната Summertime, височините не са самоцелни, а търсенето си остава главното настроение на албума на Патрисия. Справка – парчето с флейтата и сакса на Хорхе Пардо Que Va A Ser De Mi.
Двете версии на приспивната песен на Клара от първа картина на „Порги и Бес” – като контрапрограмация на джинглите и белсовете в седмицата преди Рождество. Е, ако не можете без тях – версиите им – нещо средно между скерцо и капричо, в Дуенде могат да бъдат само дело на изтърсака на арт семейството си Марио Бионди.
Слушайте Ан Дюкро и Патрисия Краус на всеки кръгъл час в стрийма с бика от 15 до 22 декември.
