В края на миналото хилядолетие фюжънът (малко позабравен в джаза) придобива нова популярност – къде чрез фюжън-кухнята, къде чрез симфо-фюжъна на етно-основа. Дори уважавани класически формации като Кралският Филхармоничен Оркестър (пробвала се вече с репертоар на Бийтълс, Куин и т.н.) се записват в новите, къде по-успешни (Юг де Курсон), къде по-неуспешни (в конкретния случай) тенденции. Репертоарът е като за масова публика – от Адажиото на Албинони, през Арията на Бах и Пролетта на Вивалди до Болерото на Равел.
В испанската фламенко-група откриваме добри наши познайници като Тино ди Хералдо (аранжименти, кахон, палмас), Карлес Бенавент (бас), Диего Караско и Томасито (екскламации и палмас) и Ел Негри – фламенко вокали. На пръв поглед – всички съставки, които да дадат интересен бленд, оставящ силен опушен вкус, хващащ за гърлото и разказващ с дългия си послевкус историята на човешката цивилизация чрез източните музики, срещащи Запада така както арабският аламбик стои в основата на любимите ни дестилати.
В Дуенде често присъстват както горните имена, така и MOZuluArt и фламенко-Бах с китарата на Хосе Луис Монтон (ЕСМ) или пианото на Мириам Мендес, затова с интерес посегнах и към албума, провокирал ме към това представяне: Gustavo Montesano & Royal Philarmonic Orchestra – Fantasy Flamenco. За мое нещастие почнах от финала – Пролетта на Вивалди (тангос). Обещаваща фламенко-китара, малко кахон и… мутробароков изблик на щрайх, разливащ се в разтопено-сладоледени цветове, които те задавят до задушаване.
Слава Богу, Болерото (пример за „пътуваща“ мелодия – ida y vuelta) бе с минимални включвания на оркестровата многотия и със сигурност е едно от малкото издържани в духа и на двете изкуства блендирани удоволствия. Другите две са Канона на Пехелбел (солеа) и Лунната соната (с изключение на агресивните чинели) като румба. С известни компромиси в подборката включвам и началното Адажио на Албинони (танго), като се мъча да се абстрахирам от ненужната тамбуринна програмация и финалните тимпани.
За съжаление добрите балансирани пасажи (най-вече интро и първа част) на Алегрото на 40-та симфония на Моцарт и особено Арията на Бах могат да се слушат без да дразнят до финалната част с пълния блясък на медните и вездесъщите гонгове. Фандангото Фюр Елизе и булерията по Концерта за пиано N21 са също дело на блендер, но домашен, наричан още и чопър, миксер, робот, в които и импровизираните фламенко-текстове като “Gitana, me vuelves loco” имат толкова място, колкото лед и сода в отлежало уиски.
