На 22 март 2013 ни напусна един от най-големите световни пианисти, кубинецът Бебо Валдес. Спомняме си няколко негови изяви от последния етап от живота му.
И преди сме говорили за чисто музикалните поредици „за приятели“ на Труеба, за документалния „Чудото от Кандеал“ с Бебо като гост на Каролиньош Браун и за последната – при това анимационна – творба за и с Бебо Валдес – „Чико и Рита“. Сега, когато Бебо се е преселил на небесния сешън, ето накратко още няколко „жалонни“ момента от концертната му кариера в компанията на различни творци с Дуенде.
Естрея Моренте (като Лили) бе само поредната – и за съжаление сред последните млади звезди на небосклона на Дионисио, както е истинското име на Бебо. Преди нея Диего Сигала изстена „Lágrimas Negras“ и в интерес на истината, когато пожела да повтори успеха им без Бебо и Труеба с „Dos Lágrimas“ се оказа, че дуендето не го бе посетило. Разбира се, други двама по-млади и не по-малко превъзходни испански фламенко-джаз артисти вече бяха заели полагащото им се място до кубинския маестро след участието си в „Lágrimas Negras“.
Китарата на Ниньо Хоселе и най-вече контрабасът на Хавиер Колина за пореден път доведоха изкушените до прозрението за единението в многообразността на карибската „тъмнокафява“ музика с европейските й съответствия и най-вече със средиземноморската „млечнобяла“ пяна.
Кокосовият орех отвън и отвътре и играта на думи в „Con poco coco“ (в кубинския испански – синоним на глава, разсъдък) са запазена марка над половин век за Бебо още от годините му на музикален директор на Тропикана. Оттам минават джазмени от Рой Хайнс до Сара Воун, но най-вече (около 4 сутринта) се раждат прочутите му descargas. Самият Норман Гранц не вярва, че кубинци могат да свирят джаз и не дочаква в хаванското студио „Panart“ закъсняващия за демозаписа Бебо.
Освен предвидените класики (вкл. „Blues for André“, с които започва и „Чико и Рита“, а в нюйоркския концерт на Бебо и Хавиер е почти на финала – и в двата случая с име „Bebo’s Blues“), има малко време и за descarga – така на 16 септември 1952 се ражда първият запис на „Con poco coco“. Но във версията от 2005 за кой ли път лявата му ръка прави наистина перкусиониста ненужен.
Цитатите от „Old Devil Moon“ и „El Manicero“ разширяват фокуса на ритмиката и загатват това, което ни чака в последователните интроспекции по Лекуона („Andalucía“, „Siboney“) и особено в предфиналния реприз на „El Manicero“ с майсторския лък на Хавиер. Изпъкващата му бас-интродукция в „Si te contara“ предвещава ураган от нежност изпод пръстите на вече 87-годишния Бебо, достатъчно зрял за да изсвири есенцията си, без да я налага.
Казва, че не помни историята за първия си досег с музиката, разказвана от майка му – бил е на пет годинки, когато прекарва цяла вечер до пианото на Антонио Ромеу (впоследствие свирят заедно в Тропикана). Впечатлен до немай къде, на следващата сутрин си „построява“ пиано от подредени камъчета, на които си потропва, докато припява на спомена си от предната вечер в нозете на маестрото. Вярна или измислена, тази история го следва до последния му дъх и той въпреки всичките си Грами предпочита да признава, че продължава да се учи – „особено от фламенкосите“ (интервю в Мадрид пред Есекиел Пас в 2003).
Две години по-късно, в наистина легендарния „Village Vanguard“ (1935), публиката дори припява на Бебо и Хавиер в „Bilongo“ („La negra Tomasa“), които завършват неслучайно с парчето, записано от автора му Бил Еванс в същия клуб 42 години по-рано. „Колкото повече напредваше концертът, толкова повече ставаше ясно как за Бебо нямат никакво значение нито мястото, нито времето“ – пише критикът Бен Ратлиф ден по-късно в „Ню Йорк Таймс“. Нещо, което усещаме всеки път, когато слушаме Бебо.
