Надали има нужда да гледате горния видео репортаж от гостуването на Етгар Керет в Бинар миналата година (когато представяше предишния си сборник „кратки разкази завинаги” „Асамтой”), за да се упътите с бодра крачка към книжарниците и да се сдобиете и с „Изведнъж на вратата се чука”.
И ако започнем отзад напред с въпроса „Какво животно си ти?”, отговорът е сякаш съвсем очевиден. Етгар не е животно, не е и човек, а направо чудовище за истории. Добро чудовище, но не по баналния начин като в американското кино, а по един предмитологичен такъв. Веднъж в едно посвещение (мисля, че беше върху „Момичето на хладилника”) той ми написа „Следващия път ще бъда различен човек, обещавам”.
И това е напълно вярно, или поне стряскащо възможно: всеки от нас има цип някъде под небцето си и ако разтворим този цип и махнем обвивката, следващия път наистина може да се окаже, че вече не сме себе си, а някой Юрген (примерно Юрген Йенш, да не дава господ), Франц Кафка, Шоши, Зезула, дебелия космат мъж, в когото всяка нощ се превръща красивата ни приятелка, рижо момче без преден зъб, някой осакатен от лъжите на племенницата си несъществуващ чичо Игор или човек, който кара кола със затворени очи, фантазирайки си за всички възможни животи, които могат да бъдат негови.
Добрите истории понякога се раждат под дулото на пистолет (поне в страни, в които всички са параноици), понякога на посттравматични семинари по творческо писане, понякога насън. Начините за това клонят към обърнатата осмица на безкрайността.
Те могат да се родят и в самолета, докато някой седи до теб и изрича секунда, преди ти да си го изрекъл, всичко, което ти идва на ума – „като папагал в свят, където времето тече наобратно”. Добрите истории могат да предизвикат ефекта на пеперудата и на другия край на света да завият зли хали. Те могат да ви разплачат, разсмеят (и искрено, и ехидно, и зловещо), озадачат. Да ви пренесат някъде другаде? – да, това е клише, всички четат за да се почувстват поне за няколко страници другаде или поне в кожата на някого другиго.
При Етгар Керет обаче това другаде, или по-точно тези другаде-та са постоянна величина. Дори ще стигнем още по-далеч: с разказа си „Най-дълбоката ласка” (издаден у нас в сборника „Южната автострада”) Кортасар неволно предугажда именно появата на писатели като Керет (кого е предугадил самия Керет е съвсем друга тема, която ще занимава литературните историци може би след като минат още 50 години).
И при все, че всички толкова обичаме хапливото, злокобното, сюрреалистичното, абсурдното, саркастичното у Керет, и че сериозната литературна критика се старае всячески да не навлиза в мътните води на категории като „човеколюбие”, за да не се компроментира, ние тук отново ще направим остър завой, привиждайки в този сборник на Керет и съответната категория, и то в много по-голяма степен, отколкото в предишните му сборници.
Самият той в предговора към българското издание на „Изведнъж на вратата се чука” си го казва: това е първият му сборник, който е написан след раждането на сина му Лев, и връзката с бащинството е очевидна. А ние само можем да добавим, че във финалния разказ „Ти какво животно си?” Керет се превъплъщава в Роберто Бенини от „Животът е прекрасен”, превеждайки на собствения си син (под дулото на Германската държавна телевизия) „чудовище” като „пойна птичка”. Приятно четене.
В момента на вратата се чука и ние отиваме да отворим. Етгар идва в БНР – първо за „Следобеден Бинар”, после за „Аларма” (слушайте довечера от 21:30 по програма „Христо Ботев”), после за премиерите на „Изведнъж на вратата се чука” в София и Пловдив утре и вдругиден. Съветваме ви и вие да отидете – и то не само за да си изясните защо „наемните убийци са като дивите цветя”…
