„Не си като никоя друга, щом аз те обичам.“
Към тези думи можем да добавим, че и поезията не е като никоя друга, щом я пише Пабло Неруда – поетът дипломат, който оставя незабравима следа в литературата и историята. Неповторими са тези, които обича. Неповторими са и думите, които пише и изрича. Определян е като един от най-значимите автори на миналия век, а Габриел Гарсия Маркес смело го нарича „най-великият поет на XX в. на всички езици.“. Пабло Неруда е едно сложно съчетание между поет и дипломат, което изглежда на пръв поглед невъзможно, но той го постига.
Поетът
Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто, както е истинското му име, е роден на 12 юли 1904 г. в Парал, Чили. Още от малък проявява интерес към поезията, но баща му не е съгласен с това. Машинистът Хосе дел Кармен Рейес е на мнение, че писането на поезия е нещо безсмислено и синът му в никакъв случай не бива да се занимава с това, а трябва да върви по неговите стъпки. Затова и малкият Рикардо се подписва с псевдоними, за да не разбере баща му, че пише. Първото си есе публикува още на 13 години в местния вестник La Mañana под псевдонима Neftalí Reyes. След това се насочва към поезията и публикува множество стихотворения. Легендата гласи, че когато баща му разбрал за първата публикация на сина си, изгорил вестника. Това обаче не спира Рикардо, който усеща, че е докоснат от талант, който притежават малцина:
„Онези години… Поезията понечи
да ме потърси. Откъде произлезе
не зная – от река или зима.
Как и кога бе – не зная,
ни гласове бяха, ни бяха
думи, нито безмълвие…
Но от някаква улица ме зовеше,
от вейките на нощта. Набързо
измежду всичко друго,
покрай огньове бунтовни
Навярно, загубила образ,
завръщаше се самотна.
И ме докосна…“
Някъде през 1920 г. се ражда псевдонимът Пабло Неруда, с който поетът се подписва до края на живота си. Според повечето източници името е избрано в чест на чешкия писател Ян Неруда, но според други поетът се е вдъхновил от образа на цигуларката Вилма Неруда, която се появява в романа „Етюд в червено“ на Артър Конан Дойл. Този псевдоним сякаш поставя началото на най-плодотворните години за Пабло Неруда. Стихотворенията валят едно след друго и когато е на 20 години, той вече е поет със световна известност. Талантът му е оценен подобаващо, защото през 1971 г. става лауреат на Нобеловата награда за литература: „Всяко мое стихотворение се стреми да стане осезаем предмет, всяка моя поема се стреми да бъде полезен инструмент в работата, всяка моя песен – знак за единение на пространството, където се събират всички пътища. Вярвам, че дългът на поета ми повелява да се сродявам не само с розата и симетрията, с възторжената любов и безмерната печал, но и със суровите дела на хората, които направих част от своята поезия.“
Дипломатът
Но животът на Неруда не е само поезия и той не е само поет. Нежната душа и красивите му думи намират път и в политиката, колкото и странно да е това за един човек на римите. Пабло Неруда е колкото известен в средите на авторите, толкова е популярен и в тези на дипломатите. Паралелно с писането на поезия, той гради и политическа кариера. Заема дипломатически постове в Буенос Айрес и Барселона, но ключов момент в живота му е назначението за консул в Мадрид. Именно в испанската столица той се запознава с Федерико Гарсия Лорка и това дава началото на дългогодишно и истинско приятелство. Повратна точка се оказва разстрелът на Лорка по време на Испанската гражданска война. Това окончателно преобръща живота на Неруда, който започва да обръща все по-голямо внимание на политиката в живота и творчеството си.
В следващите години различните дипломатически постове отвеждат Пабло Неруда в Париж, където се запознава и сприятелява с Пабло Пикасо. Политическата му кариера го отвежда в Мексико, а след това го връща отново във френската столица – Неруда като птица прелита границите и е докрай отдаден на живота. Колко отговорен е към работата си показва и приятелството му със Салвадор Алиенде. Пабло Неруда е номиниран за кандидат-президент на Чили, но се отказва в полза на своя приятел. Малко по-късно Салвадор Алиенде се превръща в първия демократично избран президент на Чили, а Неруда е изпратен като посланик в Париж. Приказката обаче не трае дълго, защото Алиенде става жертва на преврат, а десетина дни след това Пабло Неруда не издържа и издъхва.
За смъртта на Пабло Неруда има различни спекулации. Според различни източници той умира от рак или от сърдечна недостатъчност, а други твърдят, че е убит след преврата срещу Салвадор Алиенде. Истината може би е някъде по средата, но едно е сигурно – Пабло Неруда изживява живота си отдаден на любовта към всичко, което прави. Той е онази сложна смесица между рими и политика. Той е поетът, който едновременно възпява Сталин, но пише и едни от най-красивите любовни стихове. И понеже поети като него никога не умират, неуместно е и тази статия да завърши с неговата смърт. Тя започна с негови думи и ще завърши отново с тях:
„Търся я с поглед, за да я приближа към мене.
Сърцето ми я търси, а нея я няма.
В такава нощ дървесата побеляват еднакво.
Ние, тогавашните, сега не сме същи.
Вече не я обичам, но когато я исках,
гласът ми търсеше вятър, за да докосне ухото ѝ.
Друго ще бъде. Друго. Както преди целувки.
Гласът ѝ, светлото тяло. Очите бездънни.
Вярно, уж вече не я обичам, но може би я обичам.
Любовта е толкова кратка, забравата – толкова дълга.
Защото в такива нощи
в ръцете си я поемах.
Душата ми не се примирява, че я загубих.
Макар това да е последната болка от нея,
и последните стихове , които ѝ посвещавам.“
Стихотворенията са преведени от Никола Инджов.