Животът е странна птица! Съвпаденията в него дават повод за размисъл, оценка или само иронична усмивка. Зависи как гледаш на знаците от съдбата. Докато чаках да се включа в ефир, минути преди финала на вечерните новини на Българското национално радио, погледът ми попадна на публикация в спортния магнат Евроспорт. “Футболната легенда Диего Армандо Марадона си отиде на 60 години”. Гледах шокирано екрана! Не можех да повярвам, че безспорно най-колоритната личност в световната футболна история вече не е между нас. Спомних си, че само преди месец същата тази легендарна аржентинска десетка празнува своя рожден ден. Тогава, към информацията за юбилея на Диего, разбрахме за претърпяна спешна операция за премахване на хематом в мозъка. Интервенцията беше протекла успешно и всички, които уважават и обичат фамозния плеймейкър вярваха, че най-лошото отново го е прескочило.
Същата тъжна сряда вечер, 25-и ноември, по цялото земно кълбо негови близки приятели, колеги, почитатели и познати споделяха вълнуващи случки и събития от изумителната кариера на Марадона. Връщаха се с умиление към спомените от онзи юнски следобед през 86-а, който остави завинаги почерка на аржентинеца. Разбира се, става дума за легендарния четвъртфинал на Световното първенство, игран пред повече от 114 хиляди зрители на гладиаторската арена “Ацтека”. И смело отбелязваме – милиарди по света станаха свидетели на проявата на вероятно истинската същност на спортиста.
Тогава, срещу силния отбор на Англия в рамките на само четири минути, Диего демонстрира двете страни на монетата. Първо, в 51-ата минута на срещата, Марадона отбелязва гол с така наречената от него “Божия ръка” – след грешка в отбраната на британците, той решава да продължи да тича към наказателното поле за на пръв поглед безнадеждна топка. Усетът не му изневерява, тъй като коженото кълбо се озовава все пак в пеналта. А там се случва всевишната намеса. Въпреки ръста си от метър и 65 сантиметра, Диего изпреварва снажния вратар Питър Шилтън и насочва топката към вратата. Само че с ръка!
Поглежда към страничния съдия, който за зла участ е българин. При това говорим за реномирания рефер Богдан Дочев. Години по-късно съдията признава, че е видял ясно отиграването с ръка на Марадона. Също така му е направило впечатление, че след ситуацията главният арбитър Ал Бин Насър директно се насочил към центъра на игрището – белег, че признава попадението за редовно. По онова време йерархията в съдийството била ясно дефинирана – при подобни спорни ситуации главният рефер се обръща към асистента само при негова преценка. Каквото види, това отсъжда. Малко дълго отклонение, но ни се струва важно, за да можем най-после да свалим бремето от за съжаление отишлия си от този свят преди три години спортен деятел Богдан Дочев.
В крайна сметка голът се случва с явно нарушение на играта, но остава признат. И до ден днешен попадението остава като символ за Марадона, но на онази лукава, хитра, неприлична, престъпна и дори цинична част от него. Вероятно при гениите по-скоро се случва така. При тях винаги се прокрадва някаква демоничност, която компенсира изключителното им майсторство. При аржентинеца този порок най-общо можем да наречем слава. Реално, от 17-годишен цяла луда по футбола страна говори за него като за “златното дете”. Интересът към невъобразимите му способности с топка в крака са стряскащи.
Всички говорят за него! А след онзи юнски ден през 86-а, повече от половината южноамериканци по света са сигурни – Марадона е Божество! За тях той е небесен дар, даден свише, за да поправи неправдите в света. Яркият пример е грозната и ненужна Фолкландска война от 82-а. В битките срещу войниците, водени от Маргарет Тачър, загиват близо 1000 аржентинци.
Но популярността, парите, лесният живот и фактът, че Марадона е дете на улицата (роден в един от най-бедните квартали на Буенос Айрес – Вила Фиорито) и неподходящите хора, с които се свързва, го тласкат към пропастта. Наркотиците, по негови думи, го преследват още с идването му в Европа през 82-а година. Тогава, само на 22 години, той се превръща най-скъпия футболист на планетата, обличайки фланелката на Барселона. Там, някъде из Каталуния, се запознава с бялата, демонична принцеса. В нея търси вратата към един по-спокоен и различен свят. Там търси спасението.
Но аржентинската спортна легенда е и Диего – умно момче, надарено с гениален талант на футболното игрище, способно да вижда красотата в движението с някакво детско проникновение. Симпатично хлапе, което живее за мига, в който гони топката. Независимо дали ще бъде по улиците на гетото, на любимия „Ла Бомбонера“ (стадионът на отбора “Бока Хуниорс”) или на митичната неаполитанска арена “Сан Паоло” (която вероятно ще бъде прекръстена на “Диего Армандо Марадона”), от него струи Страст. Диего излъчва онова магнетично, вдъхновяващо желание за игра и победа. И още нещо – искреното му призвание да дарява любов и радост на хората. Те също като него търсят във футбола бягство от реалността. Неслучайно в интервю той споделя: “Когато съм на игрището, животът остава някъде далеч. С него и проблемите. Всичко губи форма.”.
Олицетворението на момчето Диего, появило се на този свят да носи щастие, е вторият му гол в паметния мач срещу националния отбор на Англия. Само четири минути след “божията ръка”, десетката в синьо-бяло елиминира половината противников отбор. Още в неговата половина на игрището поема топката, за да изтича с нея 60 метра (200 фута) за великите 10 секунди. В края на титаничния си спринт, финтира дори вратаря, за да отбележи Голът на Века! Колкото и пъти да гледаме на повторение удивителната спортна класа на Диего, някъде в съзнанието ни се пробужда картината за училищните мачове. В тях целта винаги е да отбележиш най-красивия и техничен гол. Онова, което направи гениалният аржентинец в 55-ата минута на четвъртфинал на Световно първенство, е символ на неговия вечен гений.
Онзи момент, а и толкова много други в успешната кариера на Диего Марадона стават причина той да бъде провъзгласен за Най-добрият футболист на всички времена. Да, ще попитате: А, къде остава Пеле?” и вероятно ще сте прави. Разбира се, че името на бразилеца слагаме редом до това на Диего. Все пак те двамата цял живот бягаха от тези ненужни сравнения, демонстрирайки огромно уважение един към друг. Диего Армандо Марадона обаче, ще остане завинаги в сърцата и душите на хората по света. И тези, които са имали щастието да живеят в онези години и за тези, които тепърва се запознават с изкуството му.
И, въпреки че в личността му винаги ще се преплитат ангелът Диего и демонът Марадона, сме сигурни, че той би искал да го помним като човека с топката в краката. Неслучайно приживе си представяше, че на надгробния му камък пише: “Благодаря ти, топка!”. Точно Диего с кожената топка е обичан от милиарди. Заради утехата и увереността, че всички получаваме шанс, независимо откъде тръгваме и какъв е нашият произход. И точно заради страстта и радостта, с която играеше Дон Диего, се сещаме за думите на прекрасния аржентински писател и хуморист Роберто Фонтанароса.
“Не ме е грижа за това, което Марадона направи с живота си, но винаги ще съм му благодарен за това, което стори за моя.”
Нека се докоснем до неговото величие по наш, личен и съкровен начин. Вечна признателност и обич към теб, Диего Армандо Марадона!
