Синклер Луис – първият американски писател, получил Нобелова награда за литература и първият, който отказва да приеме наградата си „Пулицър“. Това е той. Неразбран от малък, различен, непозволяващ да бъде сложен в рамка, бунтар с червена коса и червени възгледи, радикал. Цялата тази живописна и смела смесица от идеи е събрана в един на вид странен персонаж. Тези идеи го превръщат в автор, в чието творчество величието на Америка се изплъзва и той често е критичен към нейния капитализъм и материализъм. Дистопичният му политически роман „Това не може да се случи тук“ днес пък изглежда като истинско предсказание. През целия си живот обаче, Синклер Луис е някак неспокоен и както казва един негов редактор: „той винаги копнееше да избяга някъде“.
Първото бягство: светът на книгите
Хари Синклер Луис е роден в малък град, в сърцето на Минесота, през 1885 г. Той е най-малкият син на градския лекар и за разлика от двамата си по-големи братя е малко по-особен, малко по-чувствителен, малко по-дългокрак, с малко по-изпъкнали очи, с малко по-червена коса, с много повече акне и много по-лош в спорта. И заради всичките му странности и липсата на атлетизъм, бащата определено изпитва трудности да се свърже с най-малкия си необикновен син. Майката на Луис умира, когато той е на 6 години, и по-късно баща му се жени повторно. Всичко това прави детството на момчето изключително самотно. Наранен, но не и прекършен от отчуждението на семейство и съграждани, като много други писатели, от малък ще търси бягство в писането и книгите. И ще го намери, откривайки, че иска да е писател още преди да навърши 11 години.
Да избягаш във войната
Това бягство между редовете на дневници и книги обаче скоро прераства в доста по-реално. През 1898 г., когато Синклер Луис е на 13 г., се води Испано-американската война. Тогава младият Луис предприема бягство от дома си с цел да се присъедини към войната като барабанист, а по-късно и като войник. Опитът му обаче е неуспешен. Баща му успява да го открие на гарата, готов да потегли, и го връща обратно у дома.
Бягството на един разбунтуван студент
Третото си бягство Синклер ще осъществи като студент в „Йейл“. Той постъпва там през 1903 г., но ще вземе своята бакалавърска степен чак през 1908 г., защото в престижния университет отново ще му се прииска да избяга. И този път това ще е бягство на бунтаря, наречен „Червения“ заради ярката си коса (някои смятат и че е свързан с възприетите вече по-радикални възгледи).
По време на своето обучение Синклер се разочарова от хората там, които се стремят само към изкачването на социалната стълбица, интересувайки се повече от участието си в спорта, университетски клубове или тайни социални общества, вместо от висотата на обучението като цел. Въпреки това той прави всичко възможно да се социализира, както го съветва неговият университетски наставник. Опитите не са особено успешни и ето че в предпоследната си година Луис ще избяга от отегчението на, както ги нарича той: „години на стоене в класните стаи, поглъщайки мъдрост втора ръка“.
През октомври 1906-а „Червения“ и неговият приятел Алън Ъпдеграф (един от малкото му съмишленици в университета) ще изоставят „Йейл“ за една година, за да се присъединят към социалистическата общност „Хеликон“, основана от писателя реалист Ъптон Синклер. Именно там младият Луис открива и първата си любов, за която се сгодява – Едит Съмърс. Малко по-късно същата година, докато той споделя квартира с приятеля си Ъпдеграф в Ню Йорк, тя ще му намери работа като преводач. Работа, която той намира за ограничаваща и в обедните си почивки често прави своите малки бягства в „Брайънт парк“, за да чете писателя и философ Хенри Дейвид Торо.
Зимата обаче наближава, както в „града на писателите“ – Ню Йорк, така и в душата и съзнанието на Луис. Той става неспокоен, раздразнителен и копнеещ за промяна. Идеята за бягство отново е близо. Връзката му със Съмърс приключва, а заедно с това слага край и на работата си като преводач, предавайки я на Ъпдеграф. Много скоро се оказва, че приятелят му ще получи не само работата на Луис, но и бившата му годеница.
Разочарован, депресиран и неспособен да изкарва парите си с писане, Синклер Луис предприема поредното си бягство. Дестинацията е Панама, предлагаща по това време не само приключения, от които да излезе добър авторски материал, но и работа по строящия се канал. През 20-те си прекарани дни там обаче, Луис не открива нито кой знае какви приключения, нито работа и започва да обмисля завръщането си в университета. Въпреки дилемата, с нежелание той за пореден път ще стане част от „Йейл“ – мястото, което толкова го разочарова. Когато родителите му разбират, са толкова доволни, че му изпращат пари и бележка, изразявайки вярата си в него и великото му бъдеще. През 1908 г. той най-накрая завършва, взимайки цялата учебна година за 6 месеца, не искайки да губи повече време на това място.
Въпреки оплакванията на Луис относно живота и обществата в „Йейл“, университетът определено е повратна точка в живота му. Освен че именно това са времената, в които оформя възгледите си и от републиканец се превръща в пламтящ социалист, а от силен християнин – в атеист до живот, университетът му дава и изключителни писателски умения, с които след завършването си той се мести отново в Ню Йорк. Там Синклер Луис ще започне да гради кариерата си, направила го един от най-забележителните възпитаници на престижния университет.
Да приемеш или не?
След първия си публикуван роман през 1912 г. („Хайк и самолета“) той знае, че ще се посвети изцяло на писането и само няколко години по-късно неговото име вече се свързва с „новия глас в Америка“. А този глас зазвучава от романа „Главната улица“, който излиза през 1920 г. и моментално се превръща в бестселър. Откровената майсторска картина на реализма в малките градове от средните щати, описана в книгата, кара журито, определящо победителите на наградата „Пулицър“, да гласуват за него. Въпреки това обаче, през 1921 г. тя не е дадена на Луис, а на Едит Уортън за романа ѝ „Невинни години“.
Само няколко години по-късно, когато през 1925 г. романът му „Ароусмит“ е предложен за „Пулицър“, Луис отказва наградата, защото смята, че автор, а не книга трябва да се награждават. Зад този довод обаче стои все още горчилката от „обира на „Главната улица“, както той сам нарича случката от 1921 г. Въпреки волните и неволни разминавания с „Пулицър-а“, през 1930 г. Синклер Луис става първият американски писател, награден с Нобелова награда за литература. Този път – предадена и получена.
Дори и след като спира да бъде активен социалист Луис продължава да пише, обвързан с идеите си за социални и политически промени. Една от най-важните му книги, безспорно, е антиутопичното предупреждение за идването на фашизма и в САЩ – „Това не може да се случи тук“. Излязъл през 1935 г., романът показва присъствието на фашизма в образа на новия американски президент Бъз Уиндрип. Той обещава, че ще върне величието на Америка и умело бута демокрацията по пързалката към тиранията. Въпреки че повечето критици и читатели смятат, че творчеството на Луис след Нобеловата му награда става по-лошо, „Това не може да се случи тук“ оставя горчив привкус в американското общество, който нашепва и предупреждава. Много автори се вдъхновяват от тази творба, включително Маргарет Атууд. През 2016 г. пък, с избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, направената аналогия между него и фиктивния Бъз Уиндрип превръща книгата в една от най-продаваните тогава.
Последното бягство
Когато Синклер Луис печели Нобеловата награда, е дочут да казва: „Това е краят ми. Това е фатално.“. И наистина, след наградата приказката на автора продължава по-скоро като: „и живял богат и известен, но не за дълго“. Защото сред всичките му бягства, може би, неговото най-голямо и страшно е алкохолизмът, който вече е превзел живота му. А на помощ на погубващия му порок са дошли самотата, вечното неспокойство и рядката вече, понякога изчерпана креативност. И въпреки доживотното му търсене и пребиваване на различни места, в крайна сметка той винаги е искал да бъде приет и да принадлежи. Но по негови условия. И точно там се е разминавал с всички.
Когато през 1937 г. Луис влиза в психиатрична клиника заради влошения си алкохолизъм, лекарите му казват, че трябва да избере дали да продължи да живее без алкохол, или да умре от него. Очевидно „Червеният“ избира второто, защото дори след изкаран инфаркт, след който е предупреден да спре да пие, той не го прави. Или по-скоро не може. Сърцето му спира през 1951 г. в Рим – последното бягство на Синклер Луис.
