„Не следвайте пътя, отидете там, където няма път и оставете следа“.
С тези думи американският писател Ралф Емерсън ни припомня колко важно е да не вървиш по утъпкани пътеки, ако искаш да бъдеш различен и запомнен. Не всеки е готов да поеме това предизвикателство, да се надбягва с вятъра и да не се спира пред нещо. Но все пак има такива хора – непримирими и търсещи. Те вървят смело напред, разбиват клишетата и оставят следа в историята. Такава е Жаклин Ориол – жената, която смело полита в небето и разбива звуковата бариера.
Тя е родена през 1917 г. в Шалан, Франция в семейството на богат корабостроител. Завършва университета в Нант, след което следва история на изкуството в École du Louvre в Париж. През 1938 г. се омъжва за Пол Ориол – син на Винсент Ориол, който по-късно става президент на Франция. Жаклин е известна с красотата и усета си за елегантност, затова известно време се занимава с декорирането на залите в Елисейския дворец. Спокойствието и уюта обаче не са за нея. Тя иска нещо извън формалностите, което да я накара да живее. И така полита във въздуха.
Насърчена от съпруга си Пол, през 1946 г. Жаклин започва да взима уроци по летене, а две години по-късно получава лиценз за пилот. Демонстрира уменията си на авиошоу в Париж, участва и в състезателен полет между Алжир и Дакар. Тя обаче не успява дълго да се радва на успеха си, защото през 1949 г. преживява жестока катастрофа. Хидропланът SCAN-30, в който този път е само като пътник, се разбива в река Сена, а Жаклин е обезобразена. Всички са потресени и се примиряват, че завинаги са загубили красотата на Ориол, която вероятно никога вече няма да полети. Тя обаче не се отказва. В продължение на три години се подлага на множество операции и успява да се възстанови. За да не мисли за състоянието си, Жаклин започва да изучава аеродинамика, тригонометрия и алгебра. Въпреки всичко, което ѝ се случва, тя не се отказва и вярва, че ще стане професионален пилот.
И не след дълго това наистина се случва. През 1950 г. Жаклин Ориол получава лиценз за военен пилот и се завръща във въздуха, ставайки една от първите жени тестови пилоти. Година по-късно, през 1951 г., тя лети с 818 км/ч при тестов курс от 100 км/ч, с което се превръща в най-бързата жена в света. Малко след това става национална героиня, защото лети с 855 км/ч и подобрява собствения си рекорд. Жаклин е непримирима и през следващите години постоянно се стреми да става по-добра и да надминава постиженията си. Тя се превръща в истински феномен на 22 юни 1962 г., когато преминава звуковата бариера. Скоростта на звука във въздуха е 1234,8 км/ч, а Жаклин полетява с 1,850.2 км/ч. На следващата година се понася в облаците с 2,038.70 км/ч – почти двойно по-бързо от скоростта на въздуха.
Жаклин Ориол лети и доказва, че няма нищо непостижимо. Когато я питат какво я вдъхновява да продължава и да надминава себе си, тя отговаря: „Толкова съм щастлива, когато летя. Може би е усещането за сила, удоволствието да доминираш машина, която е красива като породист английски кон. Към тези основни радости се примесва едно не толкова примитивно чувство за изпълнена мисия. Всеки път, когато се кача на самолет усещам освежаващото вълнение, че точно това е мястото, на което принадлежа.“ Въпреки всичко, което преживява, Жаклин знае какво иска и не се отказва, докато не го постигне. Тя е и чудесен пример за това как могат да се съчетаят сила и красота.
Жаклин успява да стане първа, дори и в професия, която е предимно мъжка. Нейният живот е необикновен и намира място в автобиографичната книга „Живея, за да летя“. Дори и след като се пенсионира, тя продължава да е вдъхновение за по младите жени пилоти, които не спира да подкрепя. Тя си отива от този свят на 11 февруари 2000 г., но остава в историята като жената, която пада, но се изправя, за да може няколко години по-късно да стане по-бърза от звука.
